Проправих си път през мелето и стигнах до ъгъла, където трепереха двамата оцелели уикани. Миг по-късно отнякъде дотича Деби Пелт.
— Махайте се оттук — казах аз и ги улових за ръцете. — Намерете вашите уикани или се прибирайте вкъщи. Пеша, с такси, няма значение.
— Но този квартал е ужасен! Навън е опасно! — изхълца Джейн.
Направо се втрещих.
— А тук не е ли?
Повече нищо не можех да направя за тях. Деби ги повлече към вратата и изчезна навън заедно с тях. Реших да ги последвам, но точно в този момент една от вещиците върколаци захапа крака ми. Слава богу, не успя да забие зъби в плътта ми, но започна да ръфа крачола ми и аз политнах назад. Успях да докопам дръжката на вратата и бързо се изправих на крака. В този момент от склада нахлу втора вълна върколаци и вампири; вещицата се втурна към тях и ме заряза на произвола на съдбата.
Около мен цареше неописуем ужас — писъци, хвърчащи тела и фонтани от кръв.
Вещиците яростно се отбраняваха. Онези от тях, които умееха да се трансформират, се биеха в животински облик. Халоу не правеше изключение — в момента тя представляваше едно космато туловище с ръмжаща муцуна и тракащи зъби. Брат й правеше някакво заклинание, което изискваше от него да запази човешкия си вид, и той всячески се стремеше да държи на страна вампирите и върколаците, за да може да завърши започнатото. Пееше нещо под носа си, а мъжът с хлътналите бузи му пригласяше. Без да прекъсва заниманието си, Марк Стоунбрук стовари юмрук в корема на Ерик, който тъкмо притичваше покрай него.
Помещението взе да се пълни с гъста мъгла. Вещиците, въоръжени с ножове и вълчи зъби, веднага схванаха идеята. Онези от тях, които можеха да говорят, започнаха да пригласят на Марк и мъглата постепенно стана толкова плътна, че вече не можех да различа добрите от лошите.
Втурнах се към вратата, за да избегна задушливия облак. Всяка глътка въздух ми костваше огромни усилия — все едно вдишвах и издишвах топчета памук. Протегнах ръка и докоснах стената, но вратата я нямаше. Можех да се закълна, че допреди малко си беше там! Завладя ме паника, стомахът ми се сви от страх. Започнах трескаво да опипвам мазилката в опит да открия изхода.
Внезапно осъзнах, че се лутам като обезумяла и вече не мога да намеря не само вратата, но и стената. Препънах се в тялото на някакъв вълк. Нямаше видими рани, така че го улових за краката и го повлякох настрана, с надеждата да го спася от този ад.
Вълкът започна да се гърчи и да се трансформира пред очите ми. Но това се оказа само началото на кошмара ми — оказа се, че влача по пода чисто голата Халоу. Божичко, нямах представа, че някой може да променя облика си с такава скорост. Пуснах я ужасена и побързах да се скрия обратно в мъглата. Добрата самарянка Суки избра за спасение погрешен страдалец. В този момент една от вещиците ме сграбчи изотзад със свръхчовешка сила. С едната си ръка се опитваше да ме стисне за врата, а с другата — да блокира удара ми. Само че й липсваше координация и аз я ухапах с всичка сила. Може би беше вещица върколак, изпила цял галон вампирска кръв, но хич не я биваше за боец. Тя изпищя от болка и веднага ме пусна.
Изгубих всякакво чувство за ориентация. Исках да изляза, но нямах никаква представа в коя посока да търся изхода. Кашлях непрекъснато, очите ми сълзяха. Изпитвах увереност единствено в гравитацията. Всичко останало — зрение, слух, допир — се изгуби в проклетите бели кълбета, които ставаха все по-гъсти. Вампирите имаха предимство в тази ситуация: на тях не им се налагаше да дишат. Вече копнеех за мръсния градски въздух, който щеше да ми се стори кристалночист и вкусен в сравнение със задушливата атмосфера в старата пекарна.
Задъхана, с размазани сълзи по бузите, мятах ръце и се мъчех да открия стена, врата или какъвто и да било друг ориентир. Залата ми се струваше като пещера; имах чувството, че бродя по безкрайно дълги и пусти коридори. Започнах да се питам дали пък вещиците не са променили размерите й, но прозаичният ми мозък се бунтуваше и отказваше да приеме подобна възможност. Навсякъде около мен се носеха крясъци и шумове, които, макар и приглушени от мъглата, звучаха не по-малко ужасяващо. Отнякъде изригна струя кръв и се плисна точно пред мен. Усетих пръските по лицето си и изпищях, макар да знаех, че кръвта не е моя. Трудно ми беше да повярвам, че все още не съм наранена.
В този момент нещо прелета край мен и тежко тупна на пода. Погледнах надолу и разпознах лице — Марк Стоунбрук, в предсмъртна агония. Бялата пелена мигом го погълна и той изчезна от погледа ми — със същия успех можеше да се намира и в някой друг град.