Зачудих се дали да не приклекна и аз. Може би ниско долу въздухът щеше да е по-добър за дишане. Но в краката ми лежеше трупът на Марк, а най-вероятно и още куп други ужасни неща.
Налагаше се да се простя с надеждата, че Марк ще свали заклинанието от Ерик. Сега можеше да разчитаме единствено на Халоу. „И най-добрите планове на мишките и хората…“. Милата ми баба, винаги разполагаше с подходящ цитат за всяка ситуация. Покрай мен профуча Джералд; преследваше нещо, което нямаше как да видя.
Със сълзи на очи си повтарях, че съм смела и находчива, но думите кънтяха без смисъл в главата ми. Не спирах да вървя, опитвайки се да открия някакъв ориентир в хаоса. Газех през принадлежностите на вещиците, които се въргаляха навсякъде по пода, — бокали, ножове, парчета от кости и някакви странни растения. Внезапно попаднах в сравнително ясен участък и забелязах в краката си прекатурен на една страна бокал, а до него — един от ножовете на вещиците. После мъглата отново се сгъсти, но аз успях да докопам ножа, който най-вероятно бе предназначен за някой от техните магьоснически ритуали. Аз обаче възнамерявах да го използвам като средство за самозащита. Почувствах се малко по-спокойна с ножа в ръка, който впрочем изглеждаше много красив, но и много остър.
Щеше ми се да разбера с какво ли се занимаваха в момента нашите уикани и дали имаха нещо общо с тази коварна мъгла.
Впоследствие се оказа, че нашите вещици получавали жива картина от бойното поле чрез тяхна посестрима гадателка. (Въпросната гадателка наблюдавала събитията във „вълшебното“ си огледало, в конкретния случай — бокал, пълен с вода.) По-късно разбрах, че те видели много повече неща от нас въпреки гъстата мъгла. Как точно — нямам представа.
В крайна сметка нашите вещици направиха така, че да завали дъжд… в сградата. Дъждът бавно разсея плътната мъгла и вече можех да дишам спокойно, макар че бях мокра до кости и вкочанена от студ. Огледах се и установих, че се намирам близо до вътрешната врата, която водеше към по-голямото помещение. Видимостта ставаше все по-добра; в стаята нахлу светлина и вече можех да различавам очертания и форми. Една от тях се понесе с ръмжене към мен на два крака, които обаче не изглеждаха съвсем човешки. Деби Пелт! Тя пък какво правеше тук? За последно я видях да излиза навън заедно с двамата уикани, а ето че сега пак се мотаеше тук. Дали по своя воля, или не, Деби тъкмо започваше да променя облика си — по лицето й стърчеше козина, а зъбите й изглеждаха по-дълги и по-остри. Опита се да ме захапе за гърлото, но получи конвулсия, свързана с процеса на превъплъщението й, и не успя да ме докопа. Отскочих назад, но се спънах в нещо на пода и изгубих една-две драгоценни секунди, докато възвърна равновесието си. Тя се приготви за нова атака и тогава се сетих, че имам в ръката си нож. Размахах го насреща й и тя се поколеба, но продължи да ръмжи злобно.
Гадината смяташе да използва суматохата, за да си уреди сметките с мен, а аз нямах достатъчно сили да се бия със свръхсъщество. Налагаше се да използвам ножа, макар че ми призляваше само като си го помислех.
В този зловещ миг от парцалите на мъглата се протегна огромна ръка, обляна в кръв, улови Деби за гърлото и започна да стиска. Здраво. Но преди да успея да разпозная собственика на ръката, отнякъде изскочи огромен вълк и ме повали на земята.
После подуши лицето ми.
Аха, нека позная… Точно тогава обаче друг вълк се хвърли отгоре му и двете животни се превърнаха в огромна космата топка, от която се чуваше само тракане на зъби и страховито ръмжене. Гледах безпомощно отстрани, но не посмях да се намеся. Всичко се случваше толкова бързо, че нямаше как да съм сигурна кой е добрият вълк и кой лошият.
Мъглата бързо се разсейваше и аз най-после успях да получа представа за общата картина. Защо ли ми трябваше? Гледката беше ужасяваща! Измежду купищата вещерски принадлежности се въргаляха тела — както мъртви, така и ранени, — и всичко беше подгизнало в кръв. Португалеца — младият върколак от военновъздушната база — лежеше проснат пред мен. Мъртъв. Кълпепър го прегръщаше и виеше от мъка. Миниатюрно късче война, което ми причиняваше огромна болка.
Халоу стърчеше права насред целия този хаос — изцяло в човешки вид, гола и омазана в кръв. Грабна единия от вълците и пред очите ми го запокити в стената. Излъчваше странна смесица от великолепие и ужас. Пам, раздърпана и мръсна, се промъкваше крадешком зад гърба й. Изглеждаше потресаващо и в първия миг дори не я познах. Тя се хвърли напред, улови Халоу за кръста и я повали на земята. Великолепна атака! От години гледам нощните футболни мачове в петък, но по-технично изпълнение от нейното не бях виждала. А ако беше успяла да я хване малко по-високо и да я стисне малко по-здраво, всичко щеше да приключи дотам. Само че Халоу, хлъзгава от дъжда и кръвта, успя да се извърти, сграбчи дългата права коса на Пам и я дръпна с такава сила, че отскубна не само кичури от нея, но и парчета скалп.