Деби Пелт се надигна от пода до входната врата и огледа бойното поле. Изглеждаше удивително — девствено чиста и пълна с енергия, сякаш никога не е имала козина по лицето и никога не е ръфала сурово месо. Започна да си проправя път между проснатите тела — някои живи, други не, — докато най-после откри Алсид, все още във вълчи облик. Приклекна до него с намерението да провери дали е ранен, но той изръмжа заплашително. Предупреждението бе ясно и недвусмислено, но тя явно не вярваше, че Алсид е способен да я нападне, и се протегна да го погали. Вълкът я захапа свирепо и от ръката й рукна кръв. Тя изпищя и отскочи встрани. В продължение на няколко секунди стоя там с наведена глава, като хълцаше неутешимо и притискаше раната си с длан. После вдигна очи към мен и ме изгледа с безмерна ненавист. Деби никога нямаше да ми прости. Цял живот щеше да обвинява мен за проклятието на Алсид. От две години го печеше на шиш с женските си номера, като ту го прикоткваше, ту го отблъскваше и всячески се стараеше да крие от него тъмната си страна. А сега всичко това бе приключило.
Но каква вина имах аз за това?
Да, аз разсъждавах като нормален човешки индивид и нямаше как да разбера гледната точка на свръхсъществото Деби. Изведнъж съжалих, че онази огромна ръка, която се протегна от мъглата и я стисна за гърлото, не успя да доведе делото си докрай. Деби се надигна от пода, повлече крака към изхода и потъна в нощта. И в този момент аз осъзнах, че тази жена цял живот ще ме дебне зад ъгъла. Ако имах късмет, раната от ухапването на Алсид щеше да се инфектира и Деби Пелт щеше да получи отравяне на кръвта…
Внезапно ме хвана срам от самата себе си. Що за коварни мисли бълваше главата ми? Искрено се надявах, че Бог подслушва не само моите мисли, но и тези на Деби. Така както тайничко се надяваш, че полицаят, който те е спял на пътя за превишена скорост, ще спре и онзи идиот зад теб, който се е опитал да те изпревари на двойна непрекъсната линия.
До мен се приближи червенокосата Аманда. Нахапана и окървавена, с огромна цицина на челото, но въпреки това щастлива.
— Искам да ти се извиня — направо започна тя, — докато все още съм в добро настроение. Ти оцеля в тази битка и искам да знаеш, че нямам нищо против теб, въпреки приятелството ти с вампирите. Може някой ден да получиш просветление.
Кимнах любезно и Аманда се запъти обратно към глутницата си.
Халоу лежеше вързана на пода, а Пам, Ерик и Джералд стояха на колене до някого в другия край на залата. Не успях да разбера какво точно правеха, защото в този момент Алсид допълзя до мен в почти човешки вид. Гол, естествено, като всички останали върколаци. Чувствах се твърде изморена да се зарадвам на гледката, но все пак се постарах да я съхраня в паметта си, за да й се насладя подобаващо в някой спокоен момент.
Имаше доста охлузвания по тялото си и една по-дълбока рана на рамото, но в общи линии изглеждаше добре.
— Имаш кръв по лицето — с мъка изрече той.
— Не е моя.
— Слава богу! — изпъшка той и легна до мен на пода. — Лошо ли си ранена?
— Всъщност изобщо не съм ранена — отвърнах. — Е, блъскаха ме, разбира се, ръмжаха ми, опитваха се да ме ухапят и за малко да се задуша, но никой не ме е удрял. — Гледай ти, новогодишното ми решение току-виж се сбъднало!
— Съжалявам, че не открихме Джейсън тук — каза той.
— Ерик попита Пам и Джералд дали случайно не са го взели за заложник и те отрекоха — отбелязах аз. — Може би просто не са се сетили за това.
— Чоу загина.
— Как? — спокойно попитах аз, все едно си говорехме за времето. Честно казано, никога не съм била кой знае каква почитателка на Чоу, но все пак, ако не се чувствах толкова изморена, бих вложила малко повече чувство.
— Една от вещиците на Халоу е имала дървен нож.
— Никога не съм виждала дървен нож — заявих аз и това беше всичко, което успях да кажа по повод смъртта на Чоу.
— Нито пък аз.
Известно време просто лежахме по гръб и мълчахме.
— Съжалявам за Деби — казах.
И аз наистина съжалявах, че долната кучка Деби разби сърцето на горкия Алсид и го принуди да се отрече публично от нея, за да може най-после на я изхвърли от живота си. Ето това имах предвид.
— Коя Деби? — попита той.
После се изправи и зашляпа с босите си крака по окървавения под, осеян с труповете на жертвите в тази чутовна битка.