Към края на улицата чух стъпки зад гърба си. Ерик. Изглеждаше много тревожен и уплашен.
— Не можах да те открия. Търсих те, но не успях да те открия — укорително каза той. — Къде отиваш? Защо не ми каза, че тръгваш?
— Моля те — прошепнах аз и му дадох знак да говори по-тихо. — Моля те — чувствах се твърде уморена да утешавам и него. А кой щеше да утеши мен? И защо всъщност се чувствах толкова отчаяна? В крайна сметка, оцелях от битката. Нямах нито една рана. Би трябвало да съм щастлива от този факт, нали? Всичко вървеше по план — вампирите държаха Халоу в плен; завръщането на стария Ерик бе просто въпрос на време. Пам щеше да се погрижи за това чрез нейните си брутални вампирски методи, за които дори не исках да се замислям.
Освен това щеше да разбере каква бе причината за внезапния интерес на Халоу към Шривпорт. „Вамптазия“ щеше да се сдобие с нов барман — някой мускулест вампир, който да привлича туристите (и портфейлите им) като магнит. Пам и Ерик можеха да развият бизнеса си и да отворят стриптийз клуб, денонощно химическо чистене или агенция за охрана.
А брат ми щеше за си остане в списъка на безследно изчезналите.
— Може ли да дойда с теб? Не искам да се връщам обратно. Там не познавам никого — жално ми се примоли Ерик. Сърцето ми се свиваше, когато говореше така. Това няма нищо общо с истинската му същност. А може би точно това беше истинската му същност? Дали пък предишната му напереност и арогантност не бяха маска, зад която вампирският шериф се е крил години наред?
— Разбира се, тръгвай с мен — отвърнах аз и преглътнах сълзите си. Нямах нищо против да дойде, просто исках да мълчи и да е силен.
Или само да мълчи.
Поне имах силно рамо до себе си. Съвсем буквално, имам предвид. Ерик ме взе на ръце и ме отнесе до колата. С изненада установих, че лицето ми е обляно в сълзи.
— Цялата си в кръв — прошепна в ухото ми той.
— Така е, но няма смисъл да се радваш. Не е моя — предупредих го аз. — Имам нужда от душ. — Бях на косъм да ревна с глас. Просто великолепно!
— Ще се наложи да изхвърлиш това палто — добави той. Звучеше доволен.
— Ще го занеса на химическо — чувствах се твърде уморена да защитавам палтото си от пренебрежителни коментари.
Тежката миризма на магия остана далече зад нас и аз въздъхнах от облекчение. Все едно дишах кристалночист планински въздух или пиех ароматно кафе. По пътя до Бон Темпс отчаянието ми полека изчезна. Качих се напълно спокойна по задните стълби на верандата и отключих вратата. Ерик влезе след мен и застана от дясната ми страна, а аз се протегнах наляво към ключа за осветлението.
Щом светнах лампата, пред очите ми се появи изненадваща картина — на собствената ми кухненска маса седеше Деби Пелт и ми се усмихваше. В ръката си стискаше пистолет.
Без да обели и дума, тя го насочи към мен и натисна спусъка.
Само че сметките й излязоха криви, защото до себе си имах вампир с мълниеносни реакции. Ерик скочи пред мен и пое куршума с гърди. После се свлече в краката ми.
За мой късмет, Деби не се беше сетила да претърси къщата. Измъкнах скритата зад бойлера пушка, заредих я и на свой ред прострелях неканената си гостенка, която все още не можеше да преглътне изненадата си и втренчено гледаше вампира. Клетият ми спасител стоеше на колене между мен и нея и кашляше кръв. Заредих отново пушката, но така и не се наложи да стрелям втори път. Пръстите на Деби се отпуснаха и пистолетът й изтрака на пода.
Коленете ми се подкосиха. Ерик вече лежеше на пода в локва от собствената си кръв и се тресеше в конвулсии.
Стараех се да не гледам Деби; от шията и от горната част на торса й не беше останало почти нищо.
Кухнята ми изглеждаше като кланица, в която са разфасовали прасета; упорити прасета, които дълго са се съпротивлявали.
Протегнах се да взема телефона, но ръката ми увисна във въздуха. На кого точно смятах да се обадя?