— Да, така поне изглеждаше.
— Каза ли нещо по въпроса?
— Той не помни нищо от периода с амнезията — бавно изрекох аз. — Абсолютно нищо.
Сам извърна поглед от мен, преди да зададе следващия си въпрос.
— А ти как приемаш това?
— Доволна съм от развитието на нещата — отвърнах. — Така е най-добре за всички — само че аз вече нямаше да си имам другарче у дома. Засега отказвах да се замислям над тази страна на въпроса, но рано или късно щеше да ми се наложи.
— Калвин Норис намина следобед — каза той. — Ако знаех, че ще дойде, щях да ти дам дневната смяна.
— И?
— Останах с впечатлението, че е дошъл с надеждата да те види.
— Да, бе — изсумтях аз и изгледах Сам изпод вежди.
— Мисля, че намеренията му са сериозни, Суки.
— Сам — обидено го прекъснах аз. — Аз съм сама, така е, и понякога това не е много забавно, но се съм длъжна да се захващам с първия върколак, който е проявил интерес към мен.
Сам изглеждаше леко изненадам.
— Не е и нужно. Хората в Хотшот не са върколаци.
— Той ми каза, че са.
— Не, не са върколаци с главно „В“. Те също променят облика си, но са твърде горди да се причисляват под общ знаменател с всички останали свръхсъщества. Те се превръщат в пуми.
— Какво? — Причерня ми пред очите.
— Суки? Какво има?
— Пуми? Ти всъщност знаеш ли, че на пристана зад къщата на Джейсън имаше кървав отпечатък от лапа на пума?
— Не, никой не ми е казвал за никакъв отпечатък. Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна — изхълцах аз. — Освен това, когато той изчезна, Кристъл Норис го е чакала в неговата къща. Ти си единственият барман на света, който не е наясно с градските клюки.
— Кристъл… тя ли беше момичето от Хотшот, което прекара с него новогодишната нощ? Кльощавата чернокоса девойка, която участва в издирването?
Кимнах.
— Голямата любов на Фелтън?
— Какво?
— Фелтън, нали се сещаш… той също участва в издирването. Кристъл е любовта на живота му.
— Ти пък откъде знаеш това? — почувствах се леко засегната от неговата осведоменост. Дори аз, която цял живот четях чужди мисли, нямах представа за това.
— Една нощ прекали с алкохола и си развърза езика. Рядко имаме клиенти от Хотшот, но дойдат ли, пият и хич не си поплюват.
— Много интересно. Тогава защо взе участие в операцията по издирването на Джейсън?
— Мисля, че ще е най-добре да го попитаме лично.
— Сега? Не е ли малко късно?
— Защо не? Да не би да имаш някаква по-важна работа?
Добър въпрос. Естествено, че нямах по-важна работа. Исках незабавно да разбера дали онези странни хора имат нещо общо с изчезването на брат ми. Но, честно казано, в известен смисъл се страхувал от истината.
— Якето ти е твърде тънко за това време, Суки — каза Сам, след като видя с какво съм облечена.
— Палтото ми е на химическо чистене — отвърнах. Всъщност така и не ми остана време да го пъхна в сушилнята. Дори забравих да проверя дали петната са изчезнали. Освен това беше ужасно протрито.
— Хм — това беше единственият коментар на Сам, преди да ми заеме дебел зелен пуловер, който да облека под якето си. Качихме се върху неговия пикап, защото снегът вече валеше доста силно, а Сам, като всички мъже, твърдо вярваше, че умее да шофира по заснежени пътища. Макар че лично аз се съмнявах да го е правил някога.
Нощното пътешествие до Хотшот ми се стори безкрайно в непрогледната зимна нощ. Наоколо не се виждаше нищо друго, освен танцуващите пред фаровете снежинки.
— Благодарна съм ти за предложението, но вече започвам да си мисля, че сме луди — обадих се аз по средата на пътя.
— Сложи ли си предпазния колан? — попита той.
— Разбира се.
— Добре — каза той и в колата отново се възцари мълчание.
Колкото и невероятно да ми се струваше, стигнахме до Хотшот, без да се загубим по пътя. В селцето нямаше улични фенери, разбира се, но някои от електрическите стълбове бяха снабдени с аварийни лампи. Виждаха се и къщи, чиито прозорци все още светеха.
— Къде трябва да отидем според теб?
— У Калвин — уверено каза Сам. — Той разполага с най-голяма власт тук.