Спомних си колко се гордееше Калвин с къщата си и ме загриза любопитство да видя как изглежда отвътре. Лампата над входната му врата осветяваше паркирания отпред пикап. След топлия въздух в колата снежната нощ ми се стори като ледена мокра завеса. Почуках на входната врата и след дълга пауза Калвин най-после отвори. На лицето му се изписа приятна изненада. Докато не видя Сам зад гърба ми.
— Заповядайте — хладно каза той и се отдръпна встрани.
Преди да пристъпим прага, любезно изтупахме снега от краката си.
Къщата му изглеждаше скромна, но чиста. Евтини, но грижливо подбрани мебели, снимки в рамки по стените. Направи ми впечатление, че на снимките не се виждаха хора. Само пейзажи и дива природа.
— Лоша нощ сте избрали за дълъг път с кола — отбеляза Калвин.
Положих огромно усилие да запазя спокойствие, макар че изгарях от желание да го уловя за яката на ризата и да започна да крещя в лицето му. Този човек беше владетел. Размерът на кралството му нямаше значение.
— Калвин — започнах аз възможно най-спокойно, — известно ли ти е, че полицията откри отпечатък от лапа на пума на пристана зад къщата на Джейсън? До него имаше и друг отпечатък, от ботуша на брат ми.
— Не — отвърна той след дълга пауза. Забелязах как в погледа му проблесна гневна искра. — Болшинството градски слухове не достигат до нас. А аз през цялото време се чудех защо в спасителния отряд имаше въоръжени мъже, но така и не попитах, защото хората се стараеха да ни избягват. И аз не знам защо. Отпечатък от пума значи…
— Аз едва тази вечер научих каква е… ъм… втората ви природа.
Калвин ме погледна право в очите.
— И смяташ, че някой от нашите хора е виновен за изчезването на брат ти.
Стоях със затаен дъх, без да отмествам поглед от неговия.
— Подозираш, че Кристъл се е ядосала на брат ти и по някакъв начин го е наранила?
— Не — отвърнах.
— Страхуваш ли се от мен?
— Не.
— Фелтън — каза той.
Кимнах.
— Да проверим — отсече той.
И отново излязохме навън, в студената зимна нощ. Ледените снежинки щипеха бузите ми. Слава богу, че якето ми имаше качулка. Препънах се в някакъв захвърлен инструмент или играчка в двора на Фелтън и Сам ме улови за ръката. И докато ние с него крачехме по бетонната пътека, която водеше към верандата на Фелтън, Калвин вече чукаше на вратата.
— Кой е? — чу се отвътре гласът на домакина.
— Отвори — нареди Калвин.
Фелтън позна гласа му и незабавно отвори вратата. Той очевидно не страдаше от манията за чистота на Калвин, а мебелите му бяха нахвърляни безогледно наоколо. В движенията му се забелязваше някаква нечовешка грациозност, която тази вечер се набиваше на очи много повече, отколкото по време на спасителната акция. Имах чувството, че животинската му природа доминираше над човешката и това вероятно се дължеше именно на прекомерните кръвосмешения в този район.
— Къде е той? — попита Калвин без заобикалки.
Очите на Фелтън се разшириха от изненада и той трепна, сякаш се канеше да избяга. Но не обели и дума.
— Къде е? — отново попита Калвин. Тогава ръката му се трансформира в лапа и той го удари през лицето. — Жив ли е?
Притиснах устата си с длан, за да потисна напиращия отвътре писък. Фелтън се свлече на колене. От дълбоките драскотини на бузите му бликна кръв.
— В бараката отзад — едва чуто каза той.
Хукнах към вратата с такава скорост, че Сам не успя да ме настигне. Зад ъгъла на къщата се препънах в купчина дърва и се проснах по очи на земята. Може би по-късно щях да почувствам болката, но точно в този момент просто скочих на крака и се озовах в ръцете на Клавин Норис, който — точно както в гората — ме прехвърли над дървата за част от секундата. Самият той също ги прескочи със завидна лекота и миг по-късно вече се намирахме пред бараката. Съвсем обикновена барака; от онези, които се продават в „Сиърс“ или „Пени“. Сглобяваш я с помощта на съседите, а после идва бетонобъркачката и излива основата.
Вратата беше заключена, но Калвин разби бравата от първия опит и веднага светна лампата. Дори не очаквах в бараката да има електричество.
В първия момент не можах да повярвам, че гледам брат си, защото това същество нямаше нищо общо с Джейсън. Е, освен русата коса. Беше толкова мръсен и така вонеше въпреки ледения въздух, че аз неволно потръпнах. Гол до кръста, посинял от студ, легнал върху единично одеяло направо на циментовия под.