Коленичих до него и го прегърнах. Клепачите му трепнаха и той отвори очи.
— Суки? — недоверчиво прошепна. — Суки? Нима съм спасен?
— Да — отвърнах, макар да не бях абсолютно сигурна. Много добре помнех историята за шерифа, който открил нещо нередно в Хотшот и после изчезнал безследно. — Сега ще те отведем у дома.
Тогава забелязах следите от ухапвания.
По цялото му тяло.
— О, не — прошепнах. — О, не!
— Не съм го убил — обади се в своя защита Фелтън от другия край на бараката.
— Но си го нахапал — извиках аз и сама не можах да позная гласа си. — Искал си той да стане като теб.
— Да, защото не исках Кристъл да го харесва повече от мен. Тя знае, че ни е нужна свежа кръв, затова й позволих да бъде с него. Но тя обича мен! Само мен!
— И затова реши да отвлечеш брат ми! За да го затвориш тук и да го хапеш!
Джейсън нямаше сили да се изправи сам.
— Моля ви, отнесете го до пикапа — сухо казах аз, без да поглеждам никого в очите. Усещах как в гърдите ми се надига гняв като черен облак, като мощна вълна, но трябваше да го овладея. Поне докато се махнем оттук. Нямах друг избор.
Джейсън изпищя, когато Калвин и Сам го взеха на ръце. Увиха го в одеялото и го понесоха към колата. Аз се запрепъвах след тях с треперещи крака.
Миличкият Джейсън. Най-после го открих. При това жив. Вероятно щеше да се превръща в пума от време на време, но щеше да е близо до мен. Нямах представа дали за всички същества с двойствена природа важаха едни и същи правила, но Алсид ми беше казал, че изкуствените върколаци — ухапаните, а не ранените такива, — се превръщали в ужасни чудовища: онези полузверове, получовеци, които населяваха филмите на ужасите. Положих усилие да отклоня мислите си от този кошмар и ги насочих към нещо много по-приятно — завръщането на Джейсън.
Калвин внимателно положи брат ми на седалката, а Сам зае мястото си зад волана. Нямах търпение да седна до Джейсън, но Калвин ме дръпна настрана.
— Фелтън ще бъде наказан. Незабавно! — каза той.
Честно казано, наказанието на Фелтън не ме вълнуваше особено, но все пак кимнах, защото исках да се махна оттам със скоростта на светлината.
— След като ние ще се погрижим за Фелтън, възнамеряваш ли да уведомиш полицията за случилото се? — попита той. Опитваше се да звучи небрежно, но това беше много опасен момент, на живот и смърт. Много добре знаех каква участ застига хората, дръзнали да привлекат внимание към жителите на Хотшот.
— Не — отвърнах. — За всичко е виновен единствено Фелтън — макар че Кристъл със сигурност е била наясно с това или поне е подозирала нещо. Беше ми казала, че през онази нощ е подушила миризма на животно. Как би могла да не разпознае миризмата на пума! Сигурно през цялото време е знаела, че отпечатъкът е от лапата на Фелтън. Но сега не му беше времето да споменавам Кристъл; Калвин щеше да се сети и сам, рано или късно. — Освен това брат ми може би вече е един от вас. Ще има нужда от помощта ви — добавих аз възможно най-спокойно.
— При следващото пълнолуние ще дойда да взема Джейсън.
Отново кимнах.
— Благодаря ти — казах, съвсем искрено. В крайна сметка, никога нямаше да открия Джейсън без помощта на Клавин. — Сега трябва да отведа брат ми у дома — усещах, че Калвин иска да го докосна, да го прегърна може би, но аз просто нямах сили да го направя.
— Разбира се — каза той след мъчително дълга пауза и отстъпи назад, без дори да направи опит да ми помогне да се кача в колата. Явно и той усети, че няма да ми е приятно.
Преди си мислех, че необичайният мисловен модел на хотшотското общество се дължи на кръвосмешенията помежду им. Дори за миг не се усъмних, че те може да са друга порода върколаци. Просто ги приех за вълци и толкова. Треньорът ми по волейбол често употребяваше фразата „приемам за даденост“. Освен това ни повтаряше, че трябва да оставяме всички ненужни тревоги извън пределите на терена и да си ги прибираме обратно едва след края на играта. Така и не се научих да го правя.
Но той беше прав относно погрешните изводи.
Климатикът в колата вече работеше, но не на пълни обороти. Не биваше да излагаме Джейсън на толкова рязка температурна разлика. Горкичкият, вонеше ужасно; замалко да се извиня на Сам от негово име, но реших да му спестя допълнителното унижение.
Изчаках го да се постопли, за да спре да трепери, и чак тогава го заговорих.
— Като изключим раните от ухапванията и това, че си премръзнал, добре ли се чувстваш иначе?