— Да — отвърна той. — Да. Всяка нощ, всяка шибана нощ той идваше в бараката и се трансформираше пред очите ми. И аз всеки път си мислех: ето, дойде моментът, в който ще ме убие и ще ме изяде. Всяка нощ ме ухапваше, а после отново се превръщаше в човек и си тръгваше. Усещах как миризмата на кръв го изкушава да ме разкъса, но намираше сили да спре… слава богу, размина ми се само с ухапване.
— Тази вечер ще го убият — казах аз. — В замяна на това ние не бива да ходим в полицията.
— Добра сделка — отвърна Джейсън. И наистина го мислеше.
15
Джейсън успя да остане прав достатъчно дълга, за да си вземе душ — един от най-прекрасните моменти в целия му живот, ако трябва да го цитирам. Когато излезе от банята — чист и ухаещ на всичките ми сапуни и шампоани, — увит в голяма хавлиена кърпа, започнах да обработвам раните му с „Неоспорин“. Не мирясах, докато не изразходих цялата туба. След като приключих с дезинфекцията, продължих да се чудя какво още бих могла да направя за него. Приготвих му чаша горещ шоколад, направих му овесена каша — по негова молба (доста странен избор според мен, но той каза, че Фелтън му давал да яде само полусурово месо), дадох му да обуе долнището на пижамата, която бях купила за Ерик (наложи се да пристегне връвчиците в кръста), и една моя огромна тениска — част от екипировката ми за спортната благотворителна инициатива, в която участвах преди две години. Скъпият ми брат не спираше да опипва материята, сякаш не можеше да се нарадва, че най-после е облечен.
Видях го да се прозява и ми стана ясно, че вече копнее за сън в топло легло. Настаних го в старата ми спалня. На излизане хвърлих тъжен поглед на отворения капак в килера и пожелах на Джейсън лека нощ. Той ме помоли да не гася лампата в коридора и да оставя вратата леко открехната. Едва ли му е било лесно да преглътне гордостта си и да отправи на глас подобна молба, затова се въздържах от коментар и просто изпълних желанието му.
Сам седеше на масата в кухнята с чаша горещ чай в ръка. Щом влязох, той спря да съзерцава струйката издигаща се нагоре пара, погледна ме и се усмихна.
— Как е той?
Свлякох се на стола до него и въздъхнах.
— По-добре е, отколкото очаквах. Като се има предвид, че през цялото време е лежал в оная студена барака и са го хапали всеки ден.
— Чудно ми е колко дълго е смятал да го държи там Фелтън…
— До следващото пълнолуние, предполагам. За да се убеди в успеха на мероприятието — направо ми призля.
— Дотогава има още две седмици. Проверих в календара ти.
— Добре. Джейсън трябва да възстанови силите си, преди да се изправи пред това ново преживяване. — Затворих очи и стоях така около минута. — Трябва да се обадя в полицията.
— За да им кажеш да спрат издирването?
— Аха.
— Решила ли си какво точно ще им кажеш? Джейсън спомена ли нещо по този въпрос?
— Мога да кажа, че е бил отвлечен от разярен родител на негова бивша приятелка. — Това беше самата истина всъщност.
— Полицаите ще искат да разберат къде точно са го държали, дали е избягал сам или някой го е освободил, как точно се е измъкнал… ще го накарат да им разкаже всичко.
Опитах се да изцедя някаква мисъл от мозъка си, но не успях. Просто седях на стола си, вперила празен поглед в поставката за салфетки, купена от баба ми от ежегодния панаир на занаятите. До нея стояха захарницата и комплектния прибор за сол и пипер, изработен под формата на петел и кокошка. Изпод солницата се подаваше някакво листче.
Чек! За петдесет хиляди долара. Подписан от Ерик Нортман. Господи! Получавах не само пълната сума от споразумението ни, но и най-големия бакшиш в цялата ми кариера!
— О… — изхълцах аз. — Мили боже! — гледах го втренчено в продължение на цяла минута, за да се уверя, че не сънувам. После го плъзнах през масата към Сам.
— Охо! Платил ти е, задето му предложи убежище? — Сам вдигна поглед към мен и аз само кимнах в отговор. — Какво ще правиш с парите?
— Ще ги занеса в банката още утре сутринта.
— Имах предвид в по-дългосрочен план — усмихна се той.
— Просто… ще се отдам на спокойствието. На спокойствието, че ги имам. Ще знам, че… — и тогава, за мой ужас, отново се разплаках. По дяволите! — … че не е нужно да се тревожа непрекъснато.
— Явно не ти е било леко напоследък — каза Сам и поклати глава. — Можеше да… — започна той, но реши да спре дотам.