— Е, сексуалният ти живот определено ще пострада.
— Кристъл! Божичко, това момиче! Ти ме предупреди за нея, но аз изобщо не ти обърнах внимание. Значи тя е… сещаш се какво.
— О, за бога, Джейсън, тя е просто шейпшифтър! Променя облика си по пълнолуние. Не се дръж така, все едно тя е Фреди Крюгер или чудовището от „Черната лагуна“.
— Суки, ти знаеш много неща, за които повечето от нас не предполагат, нали? На прав път ли съм?
— Да речем, че си на прав път.
— Освен вампирите…
— Да…
— Има и други?
— Опитах се да ти кажа.
— Да, помня… но просто не можех да го проумея. Искаш да кажеш, че някои наши познати — освен Кристъл — не са точно… човеци, а?
— Именно.
— А много ли са?
Преброих наум онези, които Джейсън познаваше: Сам, Алсид и онази дребна девойка лисица, която черпеше Хойт и брат ми с питиета преди около две седмици.
— Поне трима — отвърнах.
— Откъде знаеш това?
Отвърнах му с мълчание.
— Аха, ясно — каза той след дълга пауза. — Не ми казвай.
— А сега и ти — деликатно намекнах аз.
— Сигурна ли си?
— Не, но ще разберем със сигурност след около две седмици. Калвин ще е наблизо, ако имаш нужда от помощ.
— Не желая помощ от тях! — просъска Джейсън. Буквално трепереше от гняв.
— Нямаш друг избор, за съжаление — отвърнах аз възможно най-търпеливо. — А и Калвин не е знаел, че си там. Той ни помогна да те измъкнем. Но сега нямаме време да обсъждаме тази тема. Трябва веднага да измислим какво ще говорим пред полицията.
През следващия един час многократно предъвквахме всички факти, опитвайки се да прекроим историята, така че да звучи правдоподобно.
Накрая взех телефона и набрах номера на полицията. Диспечерката от дневната смяна изпъшка още щом разпозна гласа ми.
— Суки, миличка, няма новини за Джейсън. Нали ти казах, че веднага ще ти се обадим, ако научим нещо.
Опитваше се да прикрие раздразнението си с любезност, но вече не й се удаваше.
— Открих го — казах.
— Ти… Какво? — жената изпищя толкова силно, че дори Джейсън успя да я чуе.
— Намерих го.
— Веднага ще изпратя някого.
— Чудесно — излъгах аз.
Предвидливо махнах гвоздеите от входната врата преди идването на полицията, защото не ми се отговаряше на допълнителни въпроси. Джейсън ме погледна доста изненадано, когато извадих чука, но не обели и дума.
— Къде е колата ти? — попита Анди Белфльор.
— В „Мерлот“.
— Защо?
— Имаш ли нещо против да изчакаме Елси, за да не се налага да повтарям? — Елси Бек тъкмо се качваше по стълбите към верандата. Двамата с Анди влязоха едновременно в къщата и заковах намясто при вида на Джейсън, завит с одеяло на дивана ми. Явно изобщо не са се надявали, че някога могат да го видят жив.
— Радваме се, че си жив и здрав, човече — каза Анди и се здрависа с брат ми.
Елси Бек го следваше по петите. После седнаха — Анди на бабиния люлеещ се стол, а Елси на любимото ми кресло. Аз се наместих на ръба на дивана до краката на брат ми.
— Радваме се, че не си се преселил в отвъдното, Джейсън, но се налага да ни разкажеш какво ти се случи и къде беше през цялото това време.
— Нямам никаква представа — вдигна рамене Джейсън. И хладнокръвно се придържа към тази версия часове наред.
Така и не успяхме да измислим правдоподобна история, обясняваща абсолютно всичко: изчезването му, внезапното му завръщане, окаяното му физическо състояние, раните от ухапване. Единственият приемлив вариант беше следният — през онази вечер, докато се забавлява с Кристъл, Джейсън чува подозрителен шум навън и излиза да провери какво става. Някой го удря по главата в тъмното и той не помни нищо до предишната нощ, когато усеща как го изхвърлят от някаква кола в двора на моята къща. Двамата със Сам го намираме там след работа. Оставила съм колата си пред „Мерлот“, защото ме е било страх да шофирам сама в снега.
Естествено, съгласувахме версията със Сам и той се съгласи, макар и неохотно, че не бихме могли да измислим нещо по-добро от това. Сам, също като мен, изобщо не обичаше да лъже, но в този конкретен случай просто не можехме да си позволим да разлайваме кучетата.
Цялата прелест на нашата история се състоеше в нейната простота. Ако Джейсън успееше да потисне склонността си да украсява събитията, всичко щеше да бъде наред. Нямаше да му е лесно; той обичаше да дрънка, и то много. Но явно моето присъствие му помагаше да държи устата си затворена. Наложи ми се да стана, за да допълня чашата на Джейсън с кафе — полицаите отказаха да налея и на тях — и когато се върнах, той тъкми им казваше, че може би си спомня за някаква тъмна стая. Хвърлих му доста изразителен поглед и Джейсън веднага добави: