— Харесвах те много повече, когато не помнеше кой си — казах аз и реших да приключа с признанията.
— Тежки думи — въздъхна той.
Почти повярвах, че го е заболяло. Спаси ме почукване по вратата. Силно и властно хлопане, което направо ми подкоси краката.
Новият ми гост бе Аманда, невъзпитаната червенокоса вълчица от Шривпорт.
— Посещението ми е служебно — каза тя. — Така че ще бъда любезна.
Чудесно! Бележим прогрес в отношенията си.
Тя кимна към Ерик и каза:
— Виждам, че вампирът е дошъл на себе си. Поздравления.
Тонът й ми подсказа, че с примирието между вампирите и върколаците беше свършено.
— Радвам се да те видя, Аманда — казах.
— Аха — изсумтя тя. — Госпожице Стакхаус, събираме сведения по молба на върколаците от Джаксън.
О, не!
— Така ли? Заповядай, седни. Ерик тъкмо си тръгваше.
— Не, с удоволствие ще остана да чуя въпросите на Аманда — грейна Ерик.
Аманда ме погледна с вдигнати вежди.
Дявол да го вземе, нищичко не зависеше от мен!
— О, разбира се, остани — отвърнах. — Заповядайте, настанявайте се и двамата. Съжалявам, но не разполагам с много време. След малко трябва да тръгвам за работа.
— Тогава пристъпвам направо към въпроса — каза Аманда. — Преди две нощи онази жена от Джаксън, от която Алсид се отрече… ъм… онази със странната прическа, сещаш ли се?
Кимнах. Как да я забрави човек? Ерик изглеждаше приятно спокоен, но нямаше да е задълго.
— Деби! — сети се Аманда. — Деби Пелт.
Ерик веднага се ококори и на устните му цъфна усмивка.
— Алсид се е отрекъл от нея?
— Да, и то пред очите ти — тросна му се Аманда. — О, прощавай, забравих. Тогава ти беше омагьосан.
Гадината се наслаждаваше на ситуацията.
— Както и да е — продължи тя. — Оттогава Деби не се е прибирала в Джаксън. Естествено, семейството е разтревожено. Освен това са разбрали, че Алсид се е отрекъл от нея, и се страхуват, че може да е пострадала.
— Защо смяташ, че тя би ми казала каквото и да било?
Аманда се подсмихна ехидно.
— Ами, всъщност лично аз смятам, че тя по-скоро би изяла стъклена чаша, отколкото да ти проговори някога. Но сме длъжни да разпитаме всички, които са я видели през онази нощ.
Отдъхнах си — никой не подозираше лично мен. Просто рутинна процедура. За съжаление, Ерик също усети облекчението ми. Нали съм пила от кръвта му и сме свързани на друго ниво. Той се изправи и тръгна към кухнята. Какво ли беше намислил?
— Не съм я виждала от онази нощ — казах аз. Не лъжех, просто не уточнявах часа. — Нямам представа къде може да е сега — това пък беше стопроцентова истина.
— Оказва се, че никой не е виждал Деби след края на битката — каза Аманда. — Тръгнала си е сама със собствената си кола.
Ерик се върна обратно във всекидневната и аз отново се напрегнах.
— Някой виждал ли е колата й? — попита Ерик.
Дори не подозираше, че той самият я беше скрил.
— Не. Ни вест, ни кост — каза Аманда. Ни вест, ни кост? За кола? — Сигурна съм, че е избягала някъде, за да преодолее на спокойствие унижението и яда си. Да се отрекат публично от теб! Това е просто ужасно. От години не съм чувала някой да е произнасял тези думи.
— Семейството й не допуска ли подобен вариант? Че е заминала някъде, за да… ъм… обмисли нещата?
— Те се страхуват, че може да се е самоубила — изсумтя Аманда. Явно и двете смятахме, че Деби не е от онези, които ще посегнат на живота си. — Даби не би посегнала на живота си — явно Аманда имаше смелостта да го каже на глас, за разлика от мен.
— Алсид как приема всичко това? — тревожно попитах аз.
— Той няма как да се включи в издирването, след като се отрече от нея. Държи се така, сякаш изобщо не го интересува, но забелязах, че полковникът му се обажда, за да го информира какво се случва. Впрочем засега нищо не се случва — Аманда се изправи и аз я изпратих до вратата. — Напоследък все някой изчезва безследно — отбеляза тя. — Но ето че брат ти се завърна; Ерик също е намерил старото си „аз“, както изглежда — тя хвърли язвителен поглед към вампира, за да му даде да разбере, че не храни топли чувства към старото му „аз“. — Сега и Деби изчезна, но може би тя също ще се появи отнякъде, рано или късно. Съжалявам за безпокойството.