— Не е сигурно. Може би две седмици — отвърна.
— Може да поговорим, като се върнеш — казах аз и отместих поглед встрани. — Нека ти върна ключа — добавих и започнах да ровя в чантата си.
— Не, моля те, запази го — каза той. — Може да ти потрябва, докато ме няма. Ходи в къщата, когато пожелаеш. Кореспонденцията ми ще се пази в пощата до завръщането ми. За всичко останало съм се погрижил.
Значи аз бях последната отметната задача в списъка му. Проклех тихия гняв, който се надигаше в мен през последните няколко дни и само чакаше удобен момент да изригне.
— Желая ти лек път — казах хладно и затворих вратата. Запътих се към спалнята си. Чакаше ме халата за обличане и телевизор за гледане. Ей богу, имах си план и смятах да се придържам към него.
Но докато слагах пицата във фурната, на няколко пъти ми се наложи да избърша мокрите си бузи.
1
Шумното новогодишно парти в бар „Мерлот“ най-после — най-после! — приключи. Макар че собственикът на бара Сам Мерлот, бе помолил целия персонал да работи през празничната нощ, единствените отзовали се бяхме аз, Холи и Арлийн. Чарлси Тутън заяви, че вече е твърде стара за подобен екстремизъм; Даниел имаше отдавна подготвени планове за вечерта — щеше да ходи на някакво изискано парти с дългогодишния си приятел; а Сам не би могъл да наеме нова сервитьорка само за два дни. Явно ние трите — аз, Арлийн и Холи — имахме по-голяма нужда от пари, отколкото от развлечения.
Така или иначе нямах нито една друга покана, а в „Мерлот“ поне се вписвам в обстановката. Един вид утеха.
Докато метях накъсаните хартийки по пода, отново си напомних да не отварям дума пред Сам, че идеята му за конфети не струваше. Всички го знаехме и нямаше нужда от коментари. Дори Сам, който винаги изглеждаше в добро настроение, вече едва пристъпваше от умора. Нямаше да е честно да оставим цялата бъркотия на Тери Белфльор, макар че метенето и миенето на пода влизаха в неговите задължения.
Сам броеше парите от касата и ги сортираше в торбички, за да ги остави на нощен депозит в сейфа на банката. Изглеждаше уморен, но доволен.
Той отвори капачето на телефона си и набра някакъв номер.
— Кения? Готова ли си да ме придружиш до банката? Добре, ще се срещнем след минута на задния вход.
Полицайката Кения често придружаваше Сам до нощния сейф, особено след касов оборот като днешния.
И аз бях доволна от моите финансови постъпления. Получих доста бакшиши; триста долара, ако не и повече, — и всеки цент щеше да ми е от полза. Ако не бях толкова изморена, сигурно щеше да ме топли мисълта, че щом се прибера вкъщи, ще преброя парите си. Но шумът и хаосът на партито, безкрайното тичане от бара до масите и обратно, огромното количество мръсотия за чистене, а така също и нестихващата какофония, носеща се от околните мозъци… цялата тази комбинация ме беше изтощила до краен предел. Към края на вечерта вече нямах сили да се погрижа дори за собствената си мисловна защита и чуждите мисли нахлуваха безпрепятствено в бедната ми главица.
Не е лесно да си телепат. В общи линии, дори не е забавно.
Тази нощ се оказа много по-тежка от останалите. Обичайните клиенти, които познавах от години, се намираха в особено приповдигнато настроение и просто душа даваха да споделят новините си с мен.
— Чувам, че гаджето ти заминало за Южна Америка — уведоми ме търговецът на коли Чък Бийчъм със светнал поглед и похотлива нотка в гласа. — Няма ли да си твърде самотна без него?
— Предлагаш да го заместиш ли, Чък? — намеси се младежът, който седеше до него на бара, и двамата започнаха да се кискат на мъжките си глупости.
— Не, Терел — отвърна търговецът. — Не си падам по вампирски огризки.
— Дръж се възпитано или ще изхвърчиш през вратата — твърдо казах аз. Усетих топлина по гърба си и вече знаех, че шефът ми, Сам Мерлот, ги гледа сурово над рамото ми.
— Проблем ли има? — попита той.
— Тъкмо се канеха да ми се извинят — казах аз и забих поглед в Чък и Терел.
Те пък се вторачиха в бирите си.
— Извинявай, Суки — измърмори Чък, а Терел взе да клати глава в съгласие.
Кимнах и се залових да изпълнявам другите си поръчки. Но те успяха да ме наранят.
Това и целяха.
Сърцето ми се сви от болка.
Надявах се масовото население на Бон Темпс, Луизиана, да остане в неведение за раздялата ни. Бил нямаше навика да коментира личния си живот с всеки срещнат. Аз също. Арлийн и Тара знаеха това-онова, разбира се; няма как да не споделиш с най-добрите си приятелки, че си скъсала с гаджето си, дори да си им спестила всички любопитни подробности. (Като например факта, че си убила жената, заради която той те е напуснал. А аз просто нямах друг избор. Наистина.) Така че всеки доброжелател, копнеещ да обсъди с мен „новината“ за заминаването на Бил, го правеше, с цел да ми причини болка.