Колкото и да е странно, първата ми реакция от чутото бе смущение от факта, че Холи не е християнка. До този момент не се бях сблъсквала с хора, които да не вярват в християнските постулати (или поне такива, които открито да го завяват). В Шривпорт има синагога, но аз — доколкото ми е известно — не познавам нито един евреин. Боя се, че имам доста неясноти по тези въпроси.
— Разбирам. А познаваш ли много вещици?
— Не чак толкова много — Холи кимна няколко пъти, като продължаваше да избягва погледа ми.
Тогава случайно забелязах стария компютър, който стоеше върху разнебитената масичка в ъгъла на стаята.
— Поддържате ли връзка чрез интернет или по някакъв друг начин?
— О, да, разбира се.
— А случайно да знаеш за група вещици, които наскоро са пристигнали в Шривпорт?
Лицето на Холи доби изключително сериозно изражение. Правите й, тъмни вежди се събраха в една линия.
— Моля те, кажи ми, че нямаш нищо общо с тях — каза тя.
— Аз лично — не. Но познавам някой, който пострада лошо по тяхна вина. Освен това се опасявам, че те са отвлекли Джейсън.
— Значи е в голяма беда — безцеремонно заяви тя. — Предводителката на групата им е абсолютно безмилостна. Брат й не пада по-долу от нея. Та тази група… те не са като нас. Те не се опитват да открият по-добър начин на живот или пряк път за връзка с естествения свят, или заклинания за постигане на вътрешен мир. Те са уикани, но от злите.
— Можеш ли да ми дадеш някакви насоки къде бих могла да ги намеря? — полагах огромни усилия да запазя спокойното изражение на лицето си, защото чувах мислите на Холи: ако новодошлите вещици наистина са заловили Джейсън, значи е в много тежко състояние, ако не и мъртъв.
Холи — все още дълбоко замислена — тревожно се вгледа през прозореца. Страхуваше се, че те могат да проследят нашия разговор и да я накажат, като навредят на сина й. Тези вещици бяха напълно способни на подобна жестокост. Техният живот се въртеше около една-единствена цел — да добият колкото се може по-голяма власт чрез всички възможни средства.
— Те все жени ли са? — попитах аз, защото подозирах, че Холи се кани да сложи край на разговора ни.
— Ако се надяваш, че Джейсън ще успее да ги очарова с мъжките си прелести, по-добре се откажи — каза Холи с ледено изражение на лицето. Не се опитваше да драматизира, нито пък търсеше някакъв ефект. Просто искаше да проумея, че тези хора са много опасни. — Между тях има и мъже. Те са… те не са нормални хора. Искам да кажа, че те… те дори не са нормални хора.
Напълно й вярвах. От момента, в който Бил Комптън за пръв път прекрачи прага на бар „Мерлот“, ми се наложи да повярвам в какви ли не странни неща.
Холи говореше така, сякаш знаеше за тази група много повече, отколкото очаквах… предоставяше ми много повече сведения, отколкото се бях надявала да измъкна от нея.
— Кое ги прави по-различни? — попитах.
— Те пият вампирска кръв — каза тя и бързо се огледа, сякаш се страхуваше, че я подслушват. От погледа й ме побиха тръпки. — Вещиците, които използват Силата, за да творят злини, са коварни създания. Но когато същите тези могъщи вещици пият и вампирска кръв… Суки, ти просто нямаш представа колко са опасни. Между тях има и върколаци. Моля те, стой далече от тях.
Върколаци? Ама че работа… не просто вещици, а вещици-върколаци, пиещи вампирска кръв? Сега вече наистина се тресях от страх.
— И къде се крият?
— Божичко, Суки, не ме ли слушаш?
— Слушам те, но трябва да разбера къде са!
— Те са в един стар склад, недалече от търговския център „Пиер Боужър“ — каза тя и аз веднага видях картина от обстановката в главата й. Холи е била там. Видяла ги е. А сега ги виждах и аз, благодарение на нея.
— Защо си ходила там? — попитах аз и тя неволно потръпна.
— Изобщо не исках да разговарям с теб! — ядосано каза тя. — Не трябваше дори да ти отговарям. Но аз съм излизала с Джейсън и… Ще ме убият заради теб, Суки Стакхаус. И мен, и момчето ми.