Туристите много се забавляваха с подобни колоритни истории и примираха от сладък ужас, докато си поръчваха баснословно скъпи питиета (на простосмъртни сервитьорки, облечени в черни „вампирски“ униформи) и втренчено зяпаха истински — абсолютно оригинални, ей богу! — кръвопийци. За тази цел Ерик въвеждаше седмични графици и задължаваше вампирите от своя окръг да присъстват в бара, за да наелектризират обстановката. Повечето от подчинените му не си падаха по тази показност, но като компенсация получаваха възможността да пият истинска кръв, тъй като наоколо гъмжеше от фанатици, които жадуваха да бъдат ухапани. Но това трябваше да става извън територията на заведението: Ерик стриктно следеше за спазването на това правило. Полицията — също. Хапане се допускаше единствено в тесен кръг, по взаимно съгласие между две пълнолетни лица — човек и вампир.
По навик насочих колата към задната част на търговския център, тъй като с Бил почти винаги влизахме в бара през служебния вход — невзрачна сива врата на фона на сива стена. Под името на бара, изписано с букви стикери от „Уолмарт“, имаше щампован черен надпис „Само за служители“. Вдигнах ръка да почукам, но забелязах, че резето не беше спуснато.
Вратата беше отключена.
Лошо. Много лошо.
Макар че слънцето светеше ярко и всичко изглеждаше спокойно, косъмчетата по тила ми настръхнаха. Внезапно ми се прииска Бил да е зад гърба ми — но не копнеех за любов и нежност. Да, Суки, засрами се! Сещаш се за бившия си приятел само когато надушиш опасност.
Около централния вход на търговския център кипеше оживление, но тук нямаше жива душа. Зловещата тишина около мен не вещаеше нищо хубаво. Опрях чело в студената сива врата и се опитах да помисля. Реших, че най-разумно би било да се кача в колата и да се разкарам оттам по най-бързия начин.
Така и щях да направя, ако не бях чула стенанията.
И въпреки това, ако наоколо имаше телефонна кабина, щях просто да се обадя на 911 и да изчакам появата на компетентните органи. Но такава не се виждаше никъде, а аз не можех да понеса мисълта, че стоя отвън и треперя от страх, когато някой се нуждае от помощ.
Отдясно до входа имаше метален казан за боклук. Издърпах го, отворих вратата и я подпрях с него, за да не се затваря. Изчаках предвидливо няколко секунди (да не би някой да изскочи внезапно отвътре!) и най-после се реших да вляза. Коленете ми трепереха от страх, но просто нямах друг избор.
Във „Вамптазия“ нямаше прозорци и помещението изискваше електрическо осветление двайсет и четири часа в денонощието. Само че в момента не светеше нито една лампа и вътре беше тъмно като в рог. Бледата зимна светлина проникваше през отворената врата и обливаше коридора в призрачно сияние. Отдясно се виждаха вратите към кабинета на Ерик и стаята на счетоводителите, а отляво — просторен склад, в който се намираше и служебната тоалетна. В дъното на коридора имаше солидна врата, която препречваше достъпа на вампирски поклонници към задната част на клуба. За пръв път я виждах отворена. А отвъд нея, като тъмна и тиха пещера, се простираше самият бар. С примряло от страх сърце се чудех дали някой не дебнеше тихомълком от масите и сепаретата.
Затаих дъх и се ослушах. Няколко секунди по-късно се чу дращене, последвано от още едно стенание. Шумът идваше от склада. Вратата ме беше леко открехната и аз пристъпих безшумно към нея. Сърцето ми щеше да изхвръкне през гърлото, докато протягах ръка към ключа за осветлението.
Помещението се обля в ярка светлина и аз присвих очи.
Белинда, единствената полуинтелигентна вампирска поклонничка, която познавах, лежеше на пода в много неестествена поза. Краката й бяха прегънати и усукани по такъв начин, че петите й притискаха бедрата. По тялото й нямаше кръв — или поне не се виждаше. С Белинда всичко изглеждаше наред, ако изключим, разбира се, тази тежка и необратима парализа на краката.
Коленичих до нея, но непрекъснато стрелках поглед във всички посоки. Не забелязах друго присъствие в помещението, макар че не виждах добре ъглите, заради струпаните кашони с алкохол и ковчега, който се използваше като реквизит в някои от вечерните вампирски представления. Вратата на служебната тоалетна беше затворена.
— Белинда — прошепнах. — Белинда, погледни ме.
Очите й изглеждаха червени и подпухнали иззад стъклата на очилата, а бузите й бяха мокри от сълзи.
Тя примигна и се опита да фокусира погледа си върху мен.