— Тук ли са още? — попитах. — Хората, които ти причиниха това.
— Суки — дрезгаво каза тя. Гласът й едва се чуваше и аз се запитах от колко ли време лежеше тук и чакаше някой да й помогне. — О, слава богу! Предай на господаря Ерик, че се опитахме да ги отблъснем — не можеше да излезе от роля, забележете, макар че едва дишаше. Кажи на нашия вожд, че се борихме до смърт. Нещо такова.
— Кого се опитвахте да отблъснете? — нетърпеливо попитах аз.
— Вещиците. Дойдоха снощи, след като затворихме. След като Пам и Чоу си тръгнаха. Бяхме само двете с Джинджър…
— Какво искаха? — направи ми впечатление, че Белинда все още носеше черната си сервитьорска униформа: дълга сатенена пола с цепка, а на шията й се виждаха нарисувани дупчици от ухапване.
— Искаха да разберат къде държим господаря Ерик. Явно са му направили… нещо… и си мислят, че ние го крием някъде — Белинда млъкна и лицето й се сгърчи от болка. — Краката ми — изстена тя. — Ох…
— Но вие не знаете къде е, затова и не сте им казали нищо.
— Никога не бих предала нашия господар.
А аз си мислех, че Белинда има поне малко мозък в главата си.
— Само Джинджър ли беше с теб, Белинда? — попитах аз, но болката я измъчваше толкова силно, че не може да ми отговори. Тялото й отново се напрегна и от гърлото й се изтръгна ново стенание.
Обадих се на 911 от кабинета на Ерик. Стаята изглеждаше в пълен безпорядък, а някаква пъргава вещица беше нарисувала на стената голям червен пентаграм. Ерик много щеше да се зарадва.
Върнах се при Белинда и я уведомих, че линейката е на път.
— Какво се е случило с краката ти? — попитах аз и зачаках отговора й със свито сърце.
— Вещиците направиха някаква магия на задните ми мускули и краката ми се скъсиха наполовина… — И тя отново започна да стене. — Усещането е като при онези гигантски схващания по време на бременност.
Изобщо нямах представа, че Белинда някога е била бременна.
— Къде е Джинджър? — попитах аз, когато болките й поутихнаха.
— Беше в тоалетната.
Джинджър, симпатичната девойка с жълтеникавочервена коса и интелигентност на камък, наистина беше в тоалетната. Не смятах, че са имали намерение да я убиват. По всичко личеше, че и тя бе застигната от същата магия; краката й бяха сгънати по същия странен и болезнен начин дори и в смъртта. Джинджър е стояла права пред мивката и при падането бе ударила главата си в ръба. Момичето лежеше на пода с изцъклен поглед, а по косата й имаше съсирена кръв от раната на слепоочието й.
На Джинджър вече не й трябваше помощ. Дори не я докоснах — толкова очевидна бе смъртта й. Реших да не казвам нищо на Белинда, която и без това страдаше достатъчно. В кратките й моменти на просветление я попитах къде бих могла да намеря Пам и Чоу, за да ги предупредя, но горкото момиче успя да ми каже само онова, което и сама знаех — че вампирите идват в бара след залез-слънце.
Белинда добави, че вещицата, която направила магия на краката й, се казвала Халоу, била висока почти метър и осемдесет, с къса кестенява коса и някакъв черен знак, изрисуван върху лицето.
Как да не я разпознае човек!
— Халоу се похвали, че е силна като вампир — изстена момичето. — Виж там… — Белинда посочи някъде зад гърба ми и аз рязко се обърнах, очаквайки някой да ме нападне. Нищо тревожно не се случи, но онова, което видях, ме разтревожи не на шега. Дръжката на платформената количка, с която персоналът разнасяше кашоните с алкохол, бе извита под формата на буквата „U“.
— Господарят Ерик ще я убие, когато се върне… сигурна съм — прошепна Белинда след кратко мълчание. Всяка дума й костваше огромно усилие.
— О, да, разбира се — съгласих се аз. Поколебах се, преди да продължа, но нямах време за губене. — Белинда, трябва да тръгвам. Не искам полицията да ме задържи за разпит. Моля те, не споменавай името ми. Просто кажи, че те е чул случаен минувач, става ли?
— Къде е господаря Ерик? Наистина ли е в неизвестност?
— Нямам представа — излъгах аз. — Трябва да тръгвам.
— Да… тръгвай — изпъшка тя. — Извадихме късмет, че изобщо си направи труда да влезеш.
Наистина трябваше да побързам. Не знаех нищо за случилото се в бара; полицията щеше да ме разпитва часове наред, а аз не разполагах с такова време. Джейсън имаше нужда от мен.
Качих се в колата и потеглих. На излизане от паркинга се разминах с полицейските коли и линейката. Преди да тръгна, старателно избърсах бравата на вратата; нямах време да мисля дали съм докосвала нещо друго, но в крайна сметка това беше нощен клуб и наоколо сигурно гъмжеше от пръстови отпечатъци.