Минута по-късно осъзнах, че шофирам без цел и посока. Отбих в паркинга на най-близката бензиностанция — отново — и се загледах с копнеж в телефонната кабина. Изкушавах се да звънна на Алсид и да го попитам дали знае къде се намира дневното убежище на Пам и Чоу. Ако знаех адреса им, бих могла да отида там и да им оставя някакво съобщение… да ги предупредя за случилото се.
Поех дълбоко въздух няколко пъти и се постарах да насоча мислите си към по-нататъшните си действия. Вероятността вампир да остави на върколак дневните си координати клонеше към нула. Вампирите не раздаваха току-така адресите си на всички желаещи. Освен това Алсид не хранеше особено топли чувства към шривпортските кръвопийци, които го изнудваха заради хазартните дългове на баща му и го караха да им играе по свирката. Не се и съмнявах, че ако му се обадех, този прекрасен мъж веднага щеше да ми се притече на помощ. Никак не ми се искаше да го замесвам в неща, които биха могли да нанесат непредсказуеми последствия върху семейния му бизнес. Но ако тази Халоу действително представляваше тройна заплаха — вещица върколак, пиеща вампирска кръв, — върколаците в Шривпорт трябваше да научат за нея. Това окончателно реши дилемата ми и аз се запътих към телефонната кабина, стиснала в ръка визитната картичка на Алсид Ерво.
Открих го в офиса му, което си беше цяло чудо. Казах му къде съм и той ми даде подробни инструкции как да го открия. Преди това предложи да дойде да ме вземе, но аз не исках да оставям у него впечатлението, че съм пълен идиот.
След това звъннах на Бъд Диърборн, но той ме уведоми, че все още няма новини за Джейсън.
Следвайки инструкциите на Алсид, двайсет минути по-късно се озовах пред геодезична фирма „Ерво и син“, която всъщност се намираше недалече от магистрала I-30, в източния край на Шривпорт, откъдето така или иначе минавах на път за Бон Темпс.
Семейство Ерво притежаваха сградата и в нея нямаше други фирми, освен тяхната. Спрях пред ниската тухлена постройка и веднага забелязах пикапа на Алсид, паркиран на огромния служебен паркинг зад сградата. Този пред главния вход беше доста по-малък. Очевидно Ерво предпочитаха да ходят при клиентите си, вместо да ги приемат в офиса си.
Влязох във фоайето и смутено се огледах. Точно до входа имаше бюро, а срещу него — чакалня. В дъното, зад нисък параван, се виждаха пет-шест работни места, три от които бяха заети. Жената зад бюрото посрещаше клиентите и приемаше телефонните обаждания. Носеше много красив пуловер, ползваше скъпа козметика, а късата й, кестенява коса бе оформена в модерна прическа. Изглеждаше около четирийсетгодишна, което впрочем изобщо не намаляваше нейната привлекателност.
— Тук съм, за да се видя с Алсид — уведомих я аз и се почувствах много неловко.
— За кого да предам? — усмихваше ме се, но в гласа й се долавяха ледени нотки, сякаш не одобряваше появата на млада и не особено модерна госпожица в офиса на Алсид. Бях облечена със старото си синьо палто, плетен пуловер в яркосиньо и жълто и протрити джинси. Тоалетът ми завършваше с маратонки „Рийбок“. Но когато се обличах за излизане, мислех единствено за изчезването на Джейсън, а не за евентуална инспекция от Модна полиция.
— Стакхаус — отвърнах.
— Търси те госпожица Стакхаус — докладва в слушалката Ледената кралица.
— О, чудесно! — зарадва се Алсид, за мое огромно облекчение.
— Ще я приемеш ли? — попита тя, но точно в този момент Алсид отвори вратата зад гърба й и бързо се запъти към мен.
— Суки! — лицето му сияеше. Поколеба се за секунда, сякаш се чудеше дали да се здрависа, или да ме прегърне, и ме прегърна.
Почувствах как по лицето ми плъзна радостна усмивка и отвърнах на прегръдката му. Така се радвах, че го виждам! Алсид изглеждаше страхотно: висок здравеняк със зелени очи и гъста черна коса, неподвластна на гребен или четка. Двамата с него сме крили труп заедно, а това определено сближава хората.
Той закачливо подръпна плетката ми и ме поведе към кабинета си.
Ледената кралица ни изпроводи със снизходителна усмивка, която се отнасяше по-скоро за Алсид, отколкото за мен. Знаех го със сигурност, защото си мислеше, че не съм достатъчно лъскава и шикозна за един Ерво, и не смяташе, че бащата на Алсид (с когото спеше от две години) би одобрил избора на сина си. Да, поредната излишна порция информация. Очевидно не се грижех много старателно за мисловната си защита. Бил редовно ме караше да се упражнявам, но сега вече нямаше кой да ме подсеща за това и резултатът се усещаше. Но вината не беше изцяло моя — Ледената кралица излъчваше кристално ясен мисловен сигнал.