— Е, не точно това… — взе да увърта той.
Каква подозрителност! И то от страна на мъжа, повярвал на Деби Пелт, че съм се върнала при Бил.
Зачудих се дали да не помоля някоя вещица да направи магия за честност на Деби Пелт, която ненавиждах поради куп причини: държеше се отвратително с Алсид, обиди ме жестоко, прогори дупка в любимия ми шал и накрая се опита да ме убие с чужди ръце. Освен това има ужасна коса.
Алсид нямаше да разпознае честната Деби, дори да го ухапеше по задника, макар че хапането на задници бе специалитет на истинската Деби.
Ако Алсид знаеше, че двамата с Бил сме разделени, дали би наминал да ме види? И дали едното би довело до другото?
Ама разбира се, че би! И накрая щях да се окажа обвързана с мъж, който е готов да повярва на Деби Пелт.
Хвърлих бърз поглед към Алсид и въздъхнах. Идеалният мъж за мен! Харесвах външния му вид, и разсъжденията му, и начина, по който се отнасяше с мен, — с огромно разбиране и уважение. Е вярно, беше върколак, но спокойно можех да се лиша от него за една-две нощи в месеца. От негова гледна точка би било трудно да износя бебето му до термин, но не и невъзможно. А при връзка с вампир бременността изобщо не фигурираше в картинката.
Стоп, момиче! Алсид не ти е предлагал да става баща на бебетата ти, а освен това продължаваше да се вижда с Деби. Всъщност дали имаше развитие около годежа й с онзи неин върколак, който се превръщаше в бухал?
Не особено благородната част на душата ми — ако приемем, че имаше и благородна част — се надяваше, че някой ден Алсид ще проумее каква кучка е Деби. А дали след това той щеше да ме обикне, или не, не беше толкова важно. Алсид със сигурност заслужава нещо по-добро от Деби Пелт.
Адабел Янси живееше заедно с майка си в сравнително престижен квартал, недалече от „Вамптазия“. Къщата им се издигаше насред хълмиста морава малко над нивото на улицата и стръмната автомобилна алея водеше към задния вход на имота. Предположих, че Алсид ще паркира пред къщата и ще отидем до входната врата по каменната пътечка, но той явно искаше да скрие пикапа си от чужди погледи. Огледах задънената улица, но не видях жива душа наоколо. В задния двор под прав ъгъл с къщата имаше долепена пристройка — гараж за три автомобила, спретнат като аптека. Човек би си помислил, че е неизползваем, ако вътре не се виждаше лъскаво „Субару“.
— Това е колата на майка й — намръщи се Алсид, след като слязохме от пикапа. — Тя има сватбен магазин. Със сигурност си чувала за него — „Верена Роуз“. Верена се пенсионира и вече не работи там, но се отбива достатъчно често, за да лази по нервите на Адабел.
Никога не съм ходила в този магазин, но всички знатни булки от региона държаха да се знае, че пазаруват оттам. Магазинът сигурно печелеше много добре. Тухлената къща изглеждаше нова — на не повече от двадесет години — и в отлично състояние. Моравата отпред — също.
Когато Алсид почука на задната врата, тя веднага се отвори. На прага стоеше жена със същия изрядно поддържан вид като къщата и двора. Платинената й на цвят коса беше прибрана в спретнат кок на тила; носеше тъмнозелен костюм и ниски кафяви обувки. Жената погледна Алсид, после мен, сякаш търсеше отговора на някакъв въпрос, но не го дочака и отвори стъклената междинна врата.
— Алсид, радвам се да те видя — излъга тя. Жената очевидно се намираше под огромен стрес.
Алсид я погледна многозначително и пое дълбоко въздух.
— В беда сме, Верена.
Щом дъщеря й членуваше в глутницата, самата Верена също беше върколак. Огледах я с любопитство и установих, че изглеждаше точно като някоя от заможните приятелки на баба ми. Верена Роуз Янси беше привлекателна жена в края на шейсетте си години, благословена със собствен дом и добър доход.
Освен това беше очевидно, че Верена и пет пари не дава дали Алсид е в беда, или не.
— Виждал ли си дъщеря ми? — попита тя и тревожно зачака отговора му. — Не може да е предала глутницата.
— Не — отвърна Алсид. — Но водачът на глутницата ни изпрати да я потърсим. Пропуснала е снощното заседание на управата.
— Снощи Адабел ми звънна от магазина. Каза ми, че има непредвидена среща с непознат, който се обадил точно преди края на работното време — жената кършеше ръце, съвсем буквално. — Опасявам се, че се е срещнала с онази вещица.