— Оттогава обаждала ли се е? — попитах аз възможно най-мило.
— Снощи си легнах бясна, заради нея — каза Верена и за първи път ме погледна право в очите. — Помислих, че е решила да прекара нощта с някой от своите приятели. С някоя от своите приятелки — поправи се тя и повдигна вежди, за да схвана намека. Кимнах. — Тя никога не ме предупреждава навреме. Просто казва: Ще се видим, когато се видим. Или: Ще се видим в магазина утре сутрин. Или нещо подобно — по слабото тяло на Верена премина тръпка. — Но тя така и не се прибра вкъщи, а в магазина никой не отговаря.
— Тя трябваше ли да отвори магазина днес? — попита Алсид.
— Не, сряда е нашият почивен ден, но тя винаги го прекарва в магазина. Оправя сметки, вкарва в ред счетоводните книги. Винаги — повтори Верена.
— Двамата с Алсид можем да отидем до магазина — предложих аз възможно най-деликатно. — Да проверим дали не е оставила бележка.
Верена не беше от онези жени, които можеш да потупаш по ръката, затова аз просто затворих остъклената врата, за да й дам да разбере, че предпочитаме да не идва с нас. Разбра ме идеално.
Магазинът за сватбени и официални облекла „Верена Роуз“ се помещаваше в една от еднотипните двуетажни постройки в търговската част на града. Сградата беше реставрирана и поддържана в същия спретнат вид като жилището на семейство янси. Боядисаните в бяло тухли, тъмнозелените кепенци, лъскавите парапети от ковано желязо на стълбището, месинговите орнаменти на вратата — всичко свидетелстваше за елегантност и внимание към детайла. Отдалече си личеше, че асо си невеста от сой, това е магазинът за теб.
Паркингът се намираше отзад. На фасадата имаше великолепна витрина, зад чието стъкло се виждаше манекен без лице, но с лъскава кафява перука. Ръцете грациозно държаха разкошен букет. Ясно виждах дори от пикапа, че булчинската рокля с дълъг бродиран шлейф е абсолютно зашеметяваща.
Паркирахме направо на алеята, излязохме от колата и бавно тръгнахме към входа. Щом наближихме, Алсид изруга. За миг си помислих, че рояк насекоми са нахлули през прозореца на магазина и са накацали по снежнобялата рокля. Но само за миг. После осъзнах, че ситните петънца върху белия брокат не са нищо друго, освен ситни пръски кръв.
За част от секундата ми хрумна безумната мисъл, че манекенът е ранен. Честно казано, дори това не бе ме изненадало след всички невъобразими неща, които ми се случваха напоследък.
— Адабел — изхълца Алсид.
Стояхме в дъното на стълбището и не откъсвахме погледи от витрината. На вратата висеше табела с надпис „Затворено“, а венецианските щори зад нея бяха спуснати. Опитах се да уловя някакви признаци на живот зад стените на тази къща, но — уви, — не успях. Побиха ме тръпки.
— Смърт — каза Алсид, вдишвайки хладния въздух. Държеше очите си затворени, за по-добра концентрация. — Надушвам смърт. И вътре, и навън.
Стиснах железния парапет с лявата си ръка и изкачих едно стъпало. Огледах се наоколо. Погледът ми самичък се спря върху нещо в цветната леха под витрината; нещо бледо, което ясно се открояваше на фона на тъмнокафявата пръст. Смушках с лакът Алсид и безмълвно посочих нататък със свободната си дясна ръка.
До подкастрените азалии лежеше човешка ръка — съвсем самостоятелна, без да е прикрепена към нищо. Усетих как по тялото на Алсид премина тръпка. Очевидно и той бе осъзнал естеството на находката ни.
— Стой тук — нареди Алсид с дрезгав глас.
Нямах никакво намерение да му противореча.
Но щом той бутна отключената врата на магазина аз неволно видях онова, което лежеше на пода, и с мъка сподавих писъка си.
Слава богу, Алсид имаше мобилен телефон. Той се обади на полковник Флъд, разказа му за случилото се и го помоли да отиде до дома на госпожа Янси. После звънна на полицията. Неприятна, но неизбежна стъпка, тъй като се намирахме в много оживен район и имаше голяма вероятност някой да ни е видял да се мотаем пред вратата.
Да, днес беше ден за откриване на трупове — както за мен, така и за полицейското управление в Шривпорт. Със сигурност знаех, че в полицията работеха и вампири, но те — естествено — поемаха нощните смени, така че с нас разговаряха обикновени човешки ченгета. Между тях нямаше върколаци или каквито и да било други свръхсъщества, нито дори хора телепати. Всички тези полицаи бяха най-обикновени хора, които ни гледаха доста подозрително.