Имах спешна нужда от душ, затова се измъкнах от леглото и закуцуках към банята. Намерих я в пълен безпорядък — навсякъде се търкаляха хавлии, завесата висеше изтръгната наполовина от пластмасовите халки (това пък кога е станало?), — но набързо оправих всичко и с усмивка на лице и песен в сърцето се пъхнах под душа.
Докато силната струя барабанеше по гърба ми, стигнах до извода, че съм устроена много простичко. Колко малко ми беше нужно, за да бъда щастлива! Една дълга нощ с мъртвец вършеше чудеса. Но удоволствието ми не се дължеше само на динамичния секс (макар че — бог ми е свидетел — имаше моменти, които няма да забравя до сетния си дъх), а на приятелското общуване. На усещането за споделена близост.
Наречете ме стереотипна, няма да ви се обидя. Прекарах нощта с мъж, който ме нарече красива; мъж, с когото взаимно си доставихме неизмеримо удоволствие. Мъж, който ме докосва, прегръща и се смя заедно с мен. Не съществуваше опасност да съм забременяла, защото вампирите просто не могат да правят бебета. Не изневерявах на никого (макар че споменът за Бил все още ми причиняваше болка), Ерик — също. Затова и не смятах, че сме извършили нещо нередно.
Измих си зъбите, гримирах се, но междувременно нещо ми подсказваше, че преподобният Фулънуайлдър едва ли би се съгласил с мен.
Е, аз така или иначе не смятах да му се изповядвам. Това щеше да си остане между мен и бог. Щом бог е стоварил отгоре ми тежкия кръст на телепатията, нищо не му пречеше да прояви малко снизходителност към мен на сексуалния фронт.
И аз си имах своите терзания, разбира се. И аз бих искала да се омъжа, да имам деца, да бъда вярна на любимия в разумни граници. От мен би излязла чудесна майка. Но нямаше как да се омъжа за обикновен човек, защото винаги щях да знам кога ме лъже, кога ми е ядосан и изобщо всичко, което си мисли за мен. Всичките ми опити за срещи с обикновени мъже са се проваляли с гръм и трясък заради проклетата ми телепатия. С вампирите подобни проблеми не съществуваха, но за сметка на това законът не им позволяваше да се женят — поне засега. Не че някой вампир ми е предлагал брак, припомних си аз и ядосано хвърлих кърпата в коша за пране. Вероятно бих могла да създам сравнително нормална връзка с някой върколак или друго свръхсъщество, тъй като не можех да чета ясно мислите им… Да бе, сякаш наоколо ми гъмжеше от върколаци, коленичили пред мен с пръстен в ръка.
Трябваше просто да живея за мига и да му се наслаждавам максимално. А мигът ми предлагаше един великолепен вампир, който временно беше загубил паметта си, а заедно с нея и голяма част от своята индивидуалност; един вампир, който се нуждаеше от спокойствие и увереност точно толкова, колкото и аз.
Докато слагах обеците си, внезапно стигнах до извода, че Ерик имаше повече от една причина да ме харесва толкова много. След всичките дни, през които живя без спомени за имуществото си, за подчинените си, за властта си и дори за самия себе си, прекараната с мен нощ му даде усещането, че се е сдобил с нещо свое — с мен. Неговата възлюбена.
Продължавах да стоя пред огледалото, но вече не виждах отражението си. Отсреща ме гледаше цял един свят, който Ерик смяташе за своя собственост.
Не ми се искаше да го разочаровам.
Настроението ми застрашително се влошаваше; безметежното ми щастие бе на път да премине в безжалостно самобичуване, затова изпитах облекчение, когато телефонът звънна. На екрана се изписа номерът на Сам. Обаждаше се от бара, а не от караваната си.
— Суки?
— Здрасти, Сам.
— Съжалявам за Джейсън. Някакви новини?
— Не. Звъннах в полицията веднага щом се събудих. Диспечерката ми каза, че Елси Бек ще се свърже с мен, ако се появи някаква нова информация. Повтори го около двайсет пъти всъщност. При всяко мое обаждане.
— Искаш ли да намеря някой, който да поеме смяната ти?
— Не. Предпочитам да съм заета с работа, отколкото да се мотая вкъщи. Те знаят къде да ме потърсят, ако имат нещо да ми кажат.
— Сигурна ли си?
— Да. Благодаря за предложението, все пак.
— Ако мога да ти помогна с нещо, просто ми кажи.