— Сега като се замислих, може би има нещо такова.
— Да?
— Помниш ли онази дребничката девойка, която Джейсън доведе в бар в новогодишната нощ?
Сам се замисли.
— Да — колебливо отвърна той. — Една от сестрите Норис? Те живеят в Хотшот.
— Така каза и Хойт.
— С тези хора трябва да се внимава, Суки. Хотшот е старо селище. Там отдавна се практикуват родствени бракове.
Не бях сигурна какво точно се опитваше да ми каже Сам.
— Сам, би ли ми обяснил малко по-подробно? Боя се, че днес не съм много добра в тълкуването на тънки намеци.
— Точно в момента не мога.
— О, не си сам, така ли?
— Не. При мен е един от доставчиците. Просто внимавай. Те са много… различни. Много.
— Ясно — бавно отвърнах аз, макар че нищо не ми беше ясно. — Ще внимавам. Ще се видим в четири и половина.
Затворих телефона, обзета от смътно предчувствие за опасност.
Разполагах с достатъчно време да отида до Хотшот и да се върна преди работа. Нахлузих някакви джинси, маратонки, яркочервена блуза с дълъг ръкав и старото си синьо палто. Взех адреса на Кристъл Норис от телефонния указател и го потърсих на картата. Прекарала съм целия си живот в община Ренард и смятах, че познавам района добре, но се оказа, че Хотшот е като черна дупка в системата на географските ми познания. Налагаше се да взема картата със себе си.
Качих се в колата и поех на север. На първото Т-образно кръстовище завих на дясно. Подминах фабриката за обработка на дървен материал — която осигуряваше прехраната на голяма част от съгражданите ми, — цеха за претапициране на мебели и окръжната водоснабдителна служба. По пътя видях едно-две магазинчета за алкохол, а на следващия кръстопът пред погледа ми се изпречи селски магазин за хранителни стоки, гордо закичен с табела:
„СТУДЕНА БИРА И СТРЪВ“
Беше останала да виси там от лятото. После отново завих надясно и продължих в южна посока.
Колкото по-дълбоко навлизах в този затънтен район, толкова по-лош ставаше пътят. Екипите по поддръжка на пътищата не бяха стъпвали тук от лятото. Жителите на Хотшот или нямаха собствен представител в общинската управа, или просто не желаеха посетители. От време на време пътят хлътваше в ниски участъци, докато се виеше между мочурищата. При силни валежи тези ями сигурно се пълнеха с вода и районът ставаше абсолютно непроходим. Не бих се изненадала, ако наоколо се срещаха и алигатори.
Накрая се озовах на още един кръстопът, в сравнение с който онзи с хранителния магазин изглеждаше като огромен търговски център. Наоколо бяха разпръснати десетина кирпичени къщи. В дворовете на повечето от тях имаше паркирани по няколко коли. Тук-там се мяркаше по някоя ръждясала люлка или баскетболен кош, а върху два от покривите стърчаха сателитни чинии. Направи ми впечатление една странна подробност — всички къщи се намираха на почти равно разстояние от кръстопътя. Сякаш някой бе опънал въже от забит в земята кол и беше направил кръг, за да очертае граница, отвъд която се намираха къщите. Вътре в кръга нямаше нищо.
От опит знаех, че обществата от подобни малки селища по нищо не се отличаваха от останалите. И тук вирееха същите типове хора като навсякъде. Едни бяха бедни, горди и добри. Други — бедни, подли и негодни за нищо. Но всички си знаеха и кътните зъби и нищичко не оставаше незабелязано.
През този мразовит ден наоколо нямаше жива душа, за да се ориентирам дали жителите на Хотшот бяха чернокожи, или бели. Малко вероятно бе тук да съжителстват представители от различни раси. Взех да се чудя дали всъщност се намирам на правилния кръстопът, но съмненията ми се изпариха, когато видях някакво подобие на зелена пътна табела, забучена на кол пред една от къщите. На нея пишеше „Хотшот“.
Значи се намирах на правилното място. Оставаше и да намеря дома на Кристъл Норис.
На една от ръждясалите пощенски кутии се мъдреше едва забележим номер. По пътя на логиката стигнах до извода, че съседната къща би трябвало да е тази на Кристъл Норис. Домът на семейство Норис леко се различаваше от останалите; отпред имаше малка веранда с едно кресло и два обикновени градински стола, както и два автомобила — един „Форд Фиеста“ и един допотопен „Буик“.
Когато паркирах и излязох от колата, внезапно осъзнах нещо много странно.
В Хотшот нямаше кучета.
Във всяко друго подобно селище наоколо щяха да се мотаят поне десетина кучета, а аз щях да се чудя как да изляза от колата, без да бъда нападната. А тук нито едно излайване не нарушаваше злокобната зимна тишина.