Ерик се справи с нанагорнището без видими признаци на умора и закова намясто до някакво дърво. Протегнах ръка в тъмното, опипах ствола му и веднага се ориентирах — бяхме стигнали до големия дъб, който се намираше на двайсетина метра в северна посока от къщата на Бил.
Ерик разхлаби ръцете ми и плавно ме спусна на земята. После ме постави между себе си и дървото. Нямах представа какво се кани да направи, затова продължих да го стискам за китките в безполезен опит да го задържа до себе си. И тогава от къщата на Бил се разнесе глас, от който буквално замръзнах на мястото си.
— Тази кола отдавна не е мърдала оттук — женски глас. Халоу. Носеше се от навеса, който се намираше от тази страна на къщата. Съвсем близо до нас. Усетих как тялото на Ерик се напрегна. Дали гласът й беше успял да събуди някакъв негов спомен?
— Къщата е здраво заключена — обади се Марк Стоунбрук някъде по-отдалече.
— О, това не е проблем — съдейки по гласа й, Халоу се движеше към входната врата. Звучеше така, сякаш й беше забавно.
Тези двамата възнамеряваха да влязат с взлом в къщата на Бил! Нима можех да стоя със скръстени ръце? Трябва да съм направила някакво неволно движение, защото Ерик ме притисна с тялото си към дървото и грапавата кора одраска задника ми през тънката материя на черните ми панталони.
Чух как Халоу говори нещо с нисък, монотонен глас. Звучеше зловещо. Очевидно правеше заклинание. Би трябвало да се вълнувам, да ми е любопитно: чувах истинско заклинание от истинска вещица. Но аз се уплаших и изпитах желание да си плюя на петите. Мракът сякаш се сгъстяваше.
— Надушвам някого — обади се Марк Стоунбрук.
Олеле! Вещерът му с вещер!
— Какво? Сега ли? Тук? — Халоу спря да припява заклинанието си и взе да души въздуха.
Започнах да се треса от страх.
— Да — изръмжа брат й.
— Трансформирай се! — нареди тя. Просто ей така! Чух звук, който ми се стори познат, но не успях да го свържа с нищо конкретно в паметта си. Звучеше някак… влажно. Лепкаво. Като бъркане с лъжица в гъста течност, в която плуват разни твърди неща, като например фъстъци или парченца тофу. Или натрошени кости.
После се чу вой. Но не човешки. Марк се беше преобразил във вълк, и то без да е пълнолуние. Ето това е истинска мощ! Нощта внезапно оживя и се изпълни с множества звуци — ръмжене, хъркане, скимтене. И едва доловими движения в мрака.
Страхотно се грижех за Ерик! Няма що! Вместо да го скрия на сигурно място вкъщи, аз му позволих да ме довлече тук, като същинска глупачка. И сега се намирахме на няколко крачки от вещица върколак, пиеща вампирска кръв, а аз не носех пушката на Джейсън със себе си. Един бог знае какви други същества се спотайваха наоколо. Обзе ме мъчително чувство за вина и аз обвих ръце около врата на Ерик.
— Извинявай — прошепнах. Тихичко, като жужене на комар. И точно в този момент покрай нас профуча нещо огромно и космато. От другата страна на дъба, на няколко метра от нас, продължаваше да се чува вълчия вой на Марк. Прехапах устни, за да потисна собственото си отчаяно скимтене.
Наострих уши и установих, че наоколо имаше повече от две животни. Какво ли не бих дала за едно джобно фенерче! На десетина метра встрани от нас се разнесе кратък пронизителен лай. Друг вълк, може би? Или пък най-обикновено куче, озовало се на погрешното място в неподходящо време?
И изведнъж Ерик изчезна. Просто се изпари в мрака. В един момент ме притискаше към дънера на дървото, а в следващия вече го нямаше. Размахах ръце в опит да го открия, но шепите ми загребваха единствено леден въздух. Къде ли се беше дянал? На разузнаване? Господи, не му позволявай да се забърква в неприятности!
Ръцете ми така и не докопаха никакви вампири, но в краката ми се притисна нещо голямо и топло. Реших да рискувам и внимателно протегнах ръка. Исках да разбера що за животно ми пращаше съдбата. Напипах солидно количество козина, чифт щръкнали уши, дълга муцуна и топъл език. Опитах се да направя крачка встрани, но кучето (или вълкът?) не ми позволяваше. Въпреки че го превъзхождах по ръст и тегло, животното ме притискаше към дървото с такава сила, че не успях дори да помръдна. Но щом се заслушах в онова, което се случваше недалече от мен в тъмнината — страховитото лаене, ръмжене и ръфане, — благодарих на господ за благоразумието на моя четириног пазач. Коленичих до него и го прегърнах, а той ме облиза по лицето в знак на признателност.