Когато излязох от тоалетната, отвън ме чакаха двама полицаи. Едри мъже, които шумоляха със синтетичните си подплатени якета и проскърцваха с кожените си колани и екипировка. Не можех да си представя как биха могли да дебнат някого, без да вдигат шум.
По-високият беше по-възрастният от двамата. С късо подстригана стоманеносива коса и лице, набраздено от дълбоки бръчки. Шкембето му висеше над колана. Партньорът му изглеждаше около трийсетгодишен и някак странно едноцветен — светлокафява коса, светлокафяви очи и светлокафява кожа. Наложи се да впрегна всичките си сетива, за да ги проуча.
И двамата очакваха да научат, че съм замесена лично в този случай или поне укривам информация.
Донякъде бяха прави, естествено.
— Госпожица Стакхаус? Вие доведохте младата жена, която в момента е под грижите на доктор Скинър, нали така? — внимателно попита по-младият.
— Звезда-Мария — казах. — Купър.
— Кажете ми как се стигна дотам — намеси се по-старият.
Това беше заповед, макар и изречена вежливо. Съдейки по „чутото“ от главите им, никой от двамата не ме познаваше и не знаеше нищо за мен. Чудесно!
Поех дълбоко въздух и се гмурнах в мътните води на лъжата.
— Шофирах към вкъщи след работа — казах. — Работя в бар „Мерлот“… знаете ли къде се намира?
И двамата кимнаха. Естествено, че знаеха. Полицейските служители знаеха всички барове в окръга.
— Встрани от пътя лежеше тяло, върху чакъла на банкета — казах аз, като внимателно подбирах думите си, за да не изтърся нещо, за което после да съжалявам. — Веднага спрях, естествено. Наоколо нямаше жива душа. Момичето дишаше и трябваше да й помогна. Отне ми доста време да я кача в колата сама.
Стараех се да държа под контрол детайлите — и периода от време след тръгването ми от „Мерлот“, и малките камъчета чакъл от алеята на Бил, които със сигурност бяха полепнали по кожата на момичето. Така историята ми звучеше много по-убедително. Или поне така се надявах.
— Забелязахте ли следи от гуми по пътя? — Светлокафявият полицай не можа да издържи дълго, без да зададе въпрос.
— Не, не забелязах. Може и да е имало. Аз просто… след като я видях, не можех да мисля за нищо друго, освен за нея.
— И какво стана после? — подкани ме по-възрастният.
— Видно беше, че е тежко ранена, затова я докарах тук по най-бързия начин — свих рамене аз. Край на историята.
— А не ви ли хрумна да извикате линейка?
— Нямам мобилен телефон.
— Жена, която се прибира сама след работа толкова късно, трябва да има мобилен телефон, госпожице.
Изкуших се да му кажа, че ако е навит да ми плаща сметката, с удоволствие ще си взема един, но се въздържах. Естествено, че е удобно да имаш мобилен телефон, но аз едва успявах да плащам сметката на домашния си телефон. Единствената глезотия, която си позволявах, бе кабелната телевизия — моето любимо развлечение.
— Съгласна съм — лаконично отвърнах аз.
— Как е цялото ви име? — попита по-младият.
Вдигнах глава и го погледнах право в очите.
— Суки Стакхаус — отвърнах.
Човекът си мислеше, че изглеждам много сладка и срамежлива.
— Вие ли сте сестрата на онзи мъж, който изчезна безследно преди няколко дни? — Сивокосият полицай се наведе, за да огледа лицето ми.
— Да, сър — отвърнах аз и отново се вторачих в краката си.
— Очевидно ви преследва лош късмет напоследък, госпожице Стакхаус.
— О, да, не ще и дума! — отвърнах аз с разтреперан глас. Дори нямаше нужда да се преструвам.
— Някога виждали ли сте тази жена? Имам предвид, преди да я доведете в болницата тази нощ — по-възрастният полицай измъкна малък бележник от джоба си и започна да си води записки. Казваше се Кърлю според значката на ревера му.
Поклатих глава.
— Мислите ли, че брат ви може да я е познавал?
Погледнах изненадано към кафявия полицай, който — между другото — се казваше Стенс.
— Откъде бих могла да знам? — свих рамене аз. И миг след това разбрах, че той просто е искал да го погледна в очите. Едноцветният Стенс се чудеше какво мнение да си изгради за мен. Изглеждах му симпатично момиче с добро сърце. От друга страна, професията ми го смущаваше — образованите девойки не работят като сервитьорки в барове. На всичкото отгоре брат ми се славеше като скандалджия, макар че много от патрулните полицаи го харесваха.