Никой не ми е казвал това, гледайки ме в очите. Смутих се и наведох глава.
— Умна си, вярна си — безмилостно продължи той, макар че махнах с ръка, за да го помоля да спре. — Имаш чувство за хумор и приключенски дух.
— Престани — казах.
— Накарай ме да престана — усмихна се Ерик. — Имаш най-красивите гърди, които някога съм виждал. Смела си — покрих устните му с пръсти и езикът му се стрелна навън, за да ги оближе. Облегнах се на гърдите му и по тялото ме премина блажена тръпка, чак до пръстите на краката ми. — Отговорна си, трудолюбива си — продължи той. И преди да е успял да изтъкне колко грижливо завързвам торбите за боклук или нещо подобно, аз се повдигнах на пръсти и го целунах.
— Ето виждаш ли — нежно каза той след дълга пауза. — Изобретателна си.
През следващия един час той нагледно ми демонстрира и собствената си изобретателност.
Това бе единственият час от този безкрайно дълъг ден, през който не ме измъчваше страх: за съдбата на брат ми, от злините на Халоу, от спомена за ужасната смърт на Адабел Янси… Списъкът далеч не беше пълен; със сигурност имаше още неща, които ме плашеха. Просто ми беше трудно да ги изброя в края на този ужасен ден.
Лежах в прегръдките на Ерик, тананиках си някаква песничка без думи, галех го по гърба и се чувствах благодарна до мозъка на костите си за насладата, с която ме даряваше. Човек не бива да приема късчетата щастие за даденост.
— Благодаря ти — казах аз и долепих лице до тихата му гръд.
Той повдигна брадичката ми с пръст, за да ме погледне в очите.
— Не. Ти няма за какво да ми благодариш — прошепна той. — Ти ме прибра от пътя и ме даде подслон. Готова си да се биеш за мен. Просто го усещам. Не мога да повярвам на късмета си. Когато разгромим тази вещица, ще те взема при себе си. Ще поделя с теб всичко, което имам. Ще те почитат всички вампири, които ми дължат вярност.
Моят средновековен рицар! Господи, благослови щедрата му душа, но това просто нямаше да се случи. Имах достатъчно мозък в главата си и достатъчно жизнен опит зад гърба си, за да не се залъгвам с напразни надежди. Но пък тези фантазии звучаха прекрасно! Той говореше като вожд на племе с цяла свита роби на свое разположение, а не като властен вампир, собственик на туристически бар в Шривпорт.
— Правиш ме много щастлива — казах. Говорех самата истина.
10
Когато се събудих на следващата сутрин, езерото зад къщата на Джейсън вече беше претърсено. В десет часа на входната ми врата рязко се почука. Веднага познах, че е Елси Бек — полицаите винаги чукат така, — и бързо нахлузих джинси и пуловер, преди да му отворя.
— Не е в езерото — каза Елси без излишни приказки.
— Ох, слава богу! — въздъхнах аз и се облегнах на вратата. Затворих очи и стоях така около минута. — Заповядай — Елси Бек прекрачи прага като вампир, влизащ за пръв път в нечий дом, — мълчалив и много предпазлив.
— Искаш ли кафе? — учтиво попитах, когато той се настани на стария ми диван.
— Не, благодаря — сковано отвърна той. Смущаваше се от мен точно толкова, колкото и аз от него. С крайчеца на окото си забелязах ризата на Ерик, закачена на дръжката на вратата в спалнята ми, сравнително далече от полезрението на полицая. Какво пък, много жени носят мъжки ризи, реших аз. Нямаше нужда да изпадам в паника. Колкото и да се стараех да не подслушвам мислите на Елси, все пак разбрах, че той се чувстваше неудобно да бъде сам в дома на бяла жена и с нетърпение чакаше пристигането на Анди Белфльор.
— Извини ме за секунда — казах аз, преди да съм се изкушила да го попитам по каква причина ще идва и Анди. Това щеше да разтърси Елси Бек до мозъка на костите му. Грабнах ризата на влизане в спалнята ми, сгънах я и я пъхнах в едно от чекмеджетата на скрина. После измих зъбите и лицето си. Когато се върнах във всекидневната, Анди вече ме чакаше там. Придружаваше го и Баракудата Хенеси — шефът на Джейсън. При вида на тази представителна групичка коленете ми омекнаха и аз се свлякох на отоманката до дивана.
— Какво? — казах. Нямах сили да обеля втора дума.
— Кръвта по дъските на пристана е най-вероятно котешка. В нея има и друг отпечатък, освен този от ботуша на Джейсън — каза Анди. — Пазим тази информация в тайна, защото не искаме тези гори да се напълнят с идиоти — сякаш ме облъхна леден вятър. Ако не притежавах телепатични способности, сигурно бих се разсмяла. Когато каза „котешка“ кръв, Анди нямаше предвид някоя сива или оранжева писана, а… пума.