Не ми оставаше нищо друго, освен да предложа себе си като пети член на групата.
Тримата върколаци от Хотшот ми кимнаха сдържано, а Калвин Норис ме изгледа многозначително със златистозелените си очи.
— Това тук е Фелтън Норис — каза той и кимна към върколака до себе си. (В Хотшот всички ли носеха едно и също фамилно име?)
Кимнах на Фелтън, а с Джими Фулънуайлдър — сивокос мъж около шейсетте — се здрависах.
— Аз естествено познавам госпожица Суки, но за останалите не съм много сигурен. Казвам се Джими Фулънуайлдър, пастор на Баптистката църква на Великата любов — каза той и се усмихна на всички.
Калвин изслуша информацията с учтива усмивка, Кристъл изгледа пастора с насмешка, а Фелтън Норис доби още по-мрачно изражение. Странен тип беше този Фелтън, дори и за върколак от подобно селище. Гъстите му тъмни вежди и още по-тъмните му очи рязко контрастираха със светлата му коса. Лицето му, широко около скулите, внезапно се стесняваше надолу и караше устните му да изглеждат още по-тънки. Въпреки едрото си телосложение Фелтън се движеше леко и безшумно, а когато влязохме в гората, аз осъзнах, че това е особеност, характерна за всички представители от Хотшот. В сравнение с тримата Норис аз и Джими Фулънуайлдър изглеждахме като тромави слонове.
Затова пък пасторът носеше 30-калибровата си пушка така, сякаш знаеше как да си служи с нея.
Следвайки инструкциите на Кевин, застанахме в редица с протегнати встрани ръце, опрели върховете на пръстите си, за да определим дистанция помежду си. Кристъл стоеше от дясната ми страна, а Калвин — от лявата. Останалите групи направиха същото и спасителният ни отряд бе готов да започне придвижването си във ветрилообразна форма, следвайки извивката на езерото.
— Запомнете кои са членовете на групата ви — извика Кевин. — Не можем да си позволим да губим още хора в гората. Да тръгваме!
И тръгнахме. Започнахме да сканираме в равномерно темпо всеки сантиметър земя под краката си. Джими Фулънуайлдър — човекът с пушката — вървеше на две крачки пред нас. Разликата в уменията за ориентиране в горски условия, която съществуваше между мен, тримата Норис и пастора, веднага се набиваше на очи. Кристъл сякаш плуваше през шубраците, без да й се налага да ги гази или избутва настрана. Джими Фулънуайлдър, страстен ловец и опитен планинар, се чувстваше като у дома си в гората и със сигурност забелязваше знаци, които на мен ми убягваха, но в движенията му липсваше животинската грациозност на Калвин и Фелтън. Те се плъзгаха напълно безшумно между дърветата като същински призраци.
По едно време неволно се озовах насред някакви бодливи увивни храсти и в следващия миг усетих две здрави ръце на кръста си, които с лекота ме пренесоха над препятствието. Калвин Норис внимателно ме постави обратно на земята и се върна на мястото си още преди да съм успяла да ахна. Цялата маневра приключи толкова бързо, че едва ли направи впечатление на някого. Джими Фулънуайлдър — единственият, който би се изненадал от това, — вървеше напред, а останалите не ни обърнаха никакво внимание.
Нашата група не откри абсолютно нищо — нито късче плът или дреха, нито отпечатък от ботуш или лапа, нито мирис, нито диря, нито дори капчица кръв. Някой от другите доброволци извика отдалече, че са видели наръфан труп на опосум, но не било ясно какво е причинило смъртта му.
Придвижването ставаше все по-трудно. Като изключим брат ми и приятелите му, които понякога ходеха на лов из тези гори, в радиус от двайсет акра около къщата не беше стъпвал човешки крак от години. Нямаше отъпкани пътеки, само гъст храсталак и паднали клони, които допълнително затрудняваха работата ни.
Именно нашата група попадна на поляната, насред която преди около пет години Джейсън и Хойт построиха стойка за лов на елени. Гората наоколо бе толкова гъста, че дори и през зимата голите клони на дърветата образуваха плътна стена, която ни скриваше от погледите на останалите доброволци. От време на време до нас достигаха далечни човешки гласове, но като цяло се чувствахме почти напълно изолирани зад тази плетеница от храсти, борове, евкалипти и дъбове.