Но не го направих.
Способностите на Ерик не включваха четене на карти, затова се наложи да отбия встрани от пътя, да огледам картата на Шривпорт и да определя маршрута ни до „Парчман Авеню“ 714 — нещо, за което не се бях сетила предварително. (Дълбоко в себе си се надявах, че Ерик ще се сети за адреса и ще ме упъти, но надеждата ми остана напразна.)
— Думата ти за деня беше „изтребление“ — изчурулика той.
— О, благодаря, че си се сетил да погледнеш — отвърнах аз, макар че думата изобщо не ми хареса. — Звучиш ми доста развълнуван.
— Суки, няма нищо по-хубаво от една добра битка! — оправда се той.
— Зависи от това кой ще победи, не мислиш ли?
Той се замисли над думите ми и млъкна, а аз отново насочих вниманието си към непознатите и тъмни шривпортски улици. Не ми беше лесно да се ориентирам, но в крайна сметка успях да намеря адреса. Незнайно защо винаги съм си представяла, че Пам и Чоу обитават апартамент. А ето че в момента се намирахме пред голяма къща във фермерски стил, и то в много хубав квартал. От онзи тип с акуратно подстриганите морави, автоматичните пръскачки за поливане и велосипедните алеи.
Нямаше грешка: външната лампа светеше точно над номер 714, откритият триместен гараж встрани от къщата беше пълен, а щом потеглих бавно по автомобилната алея, забелязах познатия пикап на Алсид и малката кола, която бяхме видели при посещението си в дома на полковник Флъд.
Преди да излезем, Ерик се наведе към мен и ме целуна. Вгледах се в очите му — големи и сини, а бялото им бе толкова бяло, че сякаш светеше. Златистата му коса бе гладко вчесана назад и завързана на опашка с един от моите ластици, яркосин на цвят. Носеше джинси и нова бархетна риза.
— Бихме могли да се върнем обратно — каза той. На бледата светлина от лампичката в колата лицето му изглеждаше като от камък. — Бихме могли да се върнем обратно в къщата ти. Мога да остана с теб завинаги. Можем да се любуваме на телата си по всички възможни начини, нощ след нощ. Бих могъл да те обикна — ноздрите му се разшириха и той ме погледна с гордо изражение на лицето. — Бих могъл да работя. Няма да си бедна. Аз ще ти помагам.
— Звучи ми като брачен живот — казах аз в опит да разведря обстановката. Ала гласът ми издайнически трепереше.
— Да — съгласи се той.
Но той никога нямаше да е самият себе си, помислих си аз. Щеше да бъде имитация на Ерик; един Ерик ограбен от истинския си живот. А ако връзката ни изобщо оцелееше и продължеше през годините, той щеше да си остане същият, за разлика от мен, простосмъртната.
Стига с тези мрачни мисли, Суки, казах си аз. Само пълна глупачка би загърбила шанса да има връзка (без значение дали кратка, или сериозна) с разкошен мъж като Ерик. Прекарвахме си страхотно заедно. Наслаждавах се на компанията му, на чувството му за хумор, да не говорим пък за уменията му в леглото. А фактът, че той не помнеше нищо от предишния си вампирски живот, правеше отношенията ни още по-пикантни.
Но именно тази подробност се явяваше капката катран в кацата с меда. Ако това беше фалшивият Ерик, нямаше ли и връзката ни да е фалшива? Фалшива любов, фалшив секс… и ето че кръгът се затваряше.
Измъкнах се от колата с тежка въздишка.
— Аз съм непоправима идиотка — казах аз, когато тръгнахме заедно към задния вход на къщата.
Ерик не каза нищо. Явно беше съгласен с мен.
Почукахме, но никой не ни отвори. Открехнах вратата и се озовахме в пералното помещение, а оттам — в кухнята.
Кухнята бе идеално чиста, като във всеки вампирски дом, тъй като просто не се използваше. За такава голяма къща тя изглеждаше направо миниатюрна. Служителят от агенцията за недвижими имоти е имал страхотен късмет в онзи ден (така де, нощ), когато е попаднал на клиенти вампири, тъй като всяко нормално семейство би се чувствало неудобно в кухничката с размерите на двойно легло. На етажа имаше минимален брой стени и от барплота се виждаше „семейната“ стая — в този случай основната стая за едно изключително странно семейство. Имаше три отворени врати, които вероятно водеха към официалната всекидневна, трапезарията и спалнята.
Точно в този момент „семейната“ стая се пукаше по шевовете от гости. Съдейки по количеството ръце и крака, които се виждаха от вратите на другите помещения, там очевидно имаше още участници в днешната битка.
Вампирската група включваше Пам, Чоу, Джералд и още двама-трима, които познавах по физиономия от „Вамптазия“. От страна на върколаците присъстваха полковник Флъд, червенокосата Аманда (моя огромна почитателка), младежът с пънкарската прическа (Сид), Алсид, Кълпепър и (гадост!) Деби Пелт. Деби носеше тоалет по последен писък на модата — според нейните разбирания за мода, — който изглеждаше малко нелепо в конкретната обстановка. Може би искаше да ми припомни, че има престижна работа в адвокатска кантора.