Просто чудесно! Само Деби ми липсваше тази вечер.
Присъстваха и непознати за мен личности — местните вещици най-вероятно. Предположих, че достолепната жена, която седеше на дивана, беше тяхната водачка. (Или може би главатарка? Повелителка? Не съм наясно с терминологията.) Около шейсетгодишна афроамериканка със стоманеносива коса и кожа с цвят на кафе. Кафявите й очи излъчваха мъдрост, но и мъничко скептицизъм. Придружаваше я блед млад мъж с очила, който носеше добре изгладен сиво-кафяв панталон, раирана риза и лъснати до блясък мокасини. Приличаше на мениджър в супермаркет или магазин за канцеларски материали, а ако имаше деца, те сигурно си мислеха, че в тази студена януарска нощ татко им е отишъл на боулинг или на събрание в църквата. Вместо това той и младата вещица до него възнамеряваха да се хвърлят в смъртоносна битка.
Останалите два празни стола явно чакаха мен и Ерик.
— Закъсняхте — скастри ни Пам.
— Здравейте, радваме се да ви видим и благодарим, че се отзовахте толкова бързо — измърморих аз под носа си. Известно време очите на всички останаха вперени в Ерик, сякаш го чакаха да поеме ръководството в свои ръце, както винаги досега. Но Ерик ги гледаше с празен поглед. Пам отново се намеси и сложи край на неловката пауза.
— Така, нека пристъпим към планирането на операцията — каза тя.
Всички присъстващи извърнаха глави към нея. Пам с удоволствие пое юздите в свои ръце и сякаш нямаше намерение да ги пуска.
— Благодарение на върколаците следотърсачи вече знаем къде се намира щабквартирата на Халоу — съобщи Пам.
Старателно избягваше погледа на Ерик, може би защото се чувстваше неловко да командва парада в присъствието на шефа си. Сид се ухили насреща ми; сетих се, че той и Емилио бяха проследили убийците от сватбения магазин до къщата. Миг по-късно осъзнах, че той всъщност не ми се усмихваше, а ми показваше идеално наточените си зъби. Гадост!
Изобщо не можех да проумея какво правеше Деби Пелт на тази среща, рамо до рамо с вампири, върколаци и вещици. Тя беше свръхсъщество, но не върколак. Върколаците винаги са се държали пренебрежително към останалите свръхсъщества. На всичкото отгоре тя дори не живееше в този район. Сигурно сама е пожелала да дойде, помислих си аз с раздразнение. Презирах я. Направо я ненавиждах.
Аз бих я сложила на първа линия в битката, щом толкова напира да вземе участие. Така поне няма да се чудим какви ги върши зад гърбовете ни.
Баба ми би се засрамила от отмъстителността на внучката си, но тя и не би повярвала (също като Алсид), че тази хубостница се опита да ме убие.
— Ще проникнем в тила на врага съвсем бавно и внимателно — авторитетно продължи Пам. Ако съществуваше нещо като „Ръководство за диверсионни акции“, Пам сигурно го знаеше наизуст. — Нашите вещици разпръснаха достатъчно количество магия в района, така че по улиците няма почти никакви хора. Част от върколаците вече са заели позиции. За да не се набиваме на очи, първа ще влезе Суки.
Всички едновременно обърнаха глави към мен. Доста неприятно усещане — все едно да стоиш посред нощ срещу цяла редица камиони и фаровете им да светят право в очите ти.
— Защо? — попита Алсид и нервно стисна коленете си с огромните си длани. Деби, седнала на пода в краката му, ми се усмихна злорадо.
— Защото Суки е човек — обясни Пам. — И е по-скоро природен феномен, отколкото свръхсъщество. Така че вещиците може и да не я усетят.
Ерик ме държеше за ръката и стискаше пръстите ми толкова силно, че чувах кака костите ми пукат (или поне така ми се струваше). Старият Ерик би направил на пух и прах плана на Пам още в зародиш или пък щеше да изрази подкрепата си с ентусиазъм. А сега не смееше да се обади, горкият, макар че много му се искаше.
— И какво се очаква от мен, когато вляза вътре? — попитах аз. Изпитах гордост от себе си, че задавам уместен въпрос с напълно спокоен глас. А всъщност много се страхувах; предпочитах да сервирам напитки на цяла маса пияни дървосекачи, отколкото да се сражавам на първа линия.
— Да четеш мислите на вещиците, докато ние заемем позиции. Ако усетят приближаването ни, ще изгубим предимството на изненадата и ще се изложим на много по-голяма опасност — и друг път съм забелязвала, че когато Пам се вълнуваше, в говора й се появяваше съвсем лек акцент. Само че какъв точно — нямам представа. Нищо чудно така да е звучал английският език три века по-рано. — Можеш ли да ги преброиш? Това възможно ли е?