Избягвах да гледам към Алсид, тъй като той все още трепереше от емоцията на проклятието си. Срам ме е да призная, че изпитвах и леко разочарование от него, задето прокле Даби едва сега, а не преди месец, когато му разказах, че се е опитала да ме убие. Въпреки всичко му прощавах; може да си е мислил, че греша и че Деби не е способна да ме затвори в багажника на кола с освирепял от глад вампир.
Ако не се лъжа, Деби за пръв път признаваше деянието си. Не знаела, че вътре имало вампир! А да бутнеш някого в багажник на кола и да го заключиш там, е безобидна шега, нали?
Деби сигурно имаше навика да лъже самата себе си, че и да си вярва.
Но сега трябваше да насоча вниманието си към конкретната ситуация. Ако извадех късмет да оживея до утре, щях да имам достатъчно време да размишлявам над човешката склонност към самозалъгване.
— Значи смяташ, че трябва да пощадим Халоу? — тъкмо питаше Пам. — За да свали проклятието от Ерик? — явно перспективата не я радваше особено. Реших, че моментът не е подходящ за изпадане в мрачни настроения, и си наложих да слушам внимателно.
— Не — веднага отвърна вещицата. — Не нея, а брат й Марк. Халоу е твърде опасна за всички ни. Тя трябва да умре колкото се може по-скоро.
— А вие какво ще правите? — попита Пам. — Какво ще е вашето участие в тази битка?
— Ние ще сме отвън, в радиус от две пресечки около сградата — каза мъжът. — Ще правим заклинания за изтощаване на врага. Имаме и скрити козове в ръкавите, които ще използваме според ситуацията — и той, и младата му колежка, която днес беше прекалила с черния грим, изглеждаха доста развълнувани от възможността да използват скритите си козове.
Пам кимна, сякаш смяташе пръскането на магия за достатъчна помощ. Според мен по-добре би било да се въоръжат с огнехвъргачка.
Деби Пелт, която през цялото това време стоеше като парализирана, внезапно започна да си проправя път към входната врата. Буба скочи от мястото си и я улови за лакътя. Тя изсъска насреща му, но той дори не трепна. Аз щях да я пусна на мига.
— Остави ме. Махам се. Не съм желана тук — кресна тя. Гняв и мъка се бореха за надмощие върху лицето й.
Буба сви рамене. Той просто я държеше и чакаше заповед от Пам.
— Ако те пуснем, ти може да отидеш при вещиците и да ги уведомиш за намеренията ни — каза Пам. — Напълно в твой стил, както току-що разбрахме.
Деби имаше наглостта да направи обидена физиономия. Тя погледна към Алсид, но той се вълнуваше от случващото се точно толкова, колкото и от прогнозата за времето, да речем.
— Бил, наглеждай я — предложи Чоу. — Ако се опита да ни предаде, убий я.
— Страхотно! — изръмжа Бил и дари Деби с кръвожадна усмивка. След като обсъдихме подробностите във връзка с транспорта, а вещиците проведоха още една тиха консултация помежду си, Пам каза:
— Е, да тръгваме!
В бледорозовия си пуловер и цикламените си панталони тя повече от всякога приличаше на Алиса от Страната на чудесата. Изправи се пред огледалото, сложи си още червило и се усмихна на отражението си.
— Суки, приятелко моя — каза тя и насочи усмивката си към мен. — Чака ни велика нощ!
— Така ли?
— Да — Пам ме прегърна с една ръка. — Тази нощ ще браним онова, което ни принадлежи! Ще се борим за завръщането на нашия главатар! — тя се ухили на Ерик. — Утре, шерифе, ти отново ще седиш на бюрото си във „Вамптазия“. Ще можеш да се върнеш в собствената си къща и да спиш в собствената си спалня. Поддържаме я чиста за теб.
С интерес наблюдавах реакцията на Ерик. За пръв път чувах Пам да се обръща към него с титлата му. Много добре знаех, че вампирите, оглавяващи отделните райони, се наричат шерифи, но винаги ме напушваше на смях, защото си представях Ерик в каубойски костюм и метална звезда на гърдите или (любимото ми) с черен чорапогащник като подлия шериф на Нотингам. Освен това ми стана много интересно, че той не живее тук с Пам и Чоу.
Ерик изгледа Пам толкова сериозно, че усмивката й замръзна.
— Ако тази нощ загина — каза той и преметна ръка през рамото ми, — изплатете на тази жена парите, които са й обещани.
Направо се огъвах под тежестта на увисналите върху мен вампири.