Заля ме мощна вълна на мозъчна активност. Купища стряскащи мисли. Дали заради липсата на други човешки същества наоколо, или заради високата концентрация на магия, но усещах сетивата си изострени до болка. Стъписах се от огромното количества информация и осъзнах, че трябва да я сортирам по някакъв начин, преди да я анализирам. Първо преброих мозъците. Не буквално, разбира се (един мозък, два мозъка), а като отделни мисловни източници. Бяха общо петнайсет. Пет от тях се намираха непосредствено зад парадния вход — в основната зала на бившия магазин. Един — в тясно, затворено пространство, най-вероятно тоалетната, а останалите — в третото, най-просторно помещение, може би склад или работилница.
Всички в сградата бодърстваха. Спящият мозък също изпраща сигнали, но са съвсем слаби и нямат нищо общо с тези на будния мозък. Разликата в мозъчната активност е съществена — представете си заспало куче, което потрепва насън, и куче пазач на пост. Нещо такова.
За да събера максимално количество информация, трябваше да се придвижа още по-близо до сградата. Никога до сега не бях ровичкала в много мозъци наведнъж, за да извлека толкова специфични детайли като виновност и невинност. Дори не знаех дали това е възможно. Но ако в сградата имаше и нормални хора — освен злите вещици, — не ми се искаше те да пострадат в мелето.
— По-близо — прошепнах на Буба, — но без да ни забележат.
— Да, мис — отвърна той съвсем тихичко. — Трябва ли да си държиш очите затворени?
Кимнах и той ме поведе внимателно през улицата. Скрихме се в сянката зад боклукчийския контейнер, който се намираше на около пет метра южно от сградата. За пръв път се зарадвах, че е студено, защото иначе вонята щеше да е нетърпима. Най-отгоре се виждаха понички и изсъхнали цветя, а отдолу се подаваха развалени отпадъци от храна и стари памперси, които минувачите подхвърляха пътьом в удобния контейнер. Целият този букет от аромати изобщо не се връзваше с околната миризма на магия.
Наместих се удобно, блокирах обонянието си и се заслушах. Макар че вече имах опит в тази дейност, за пръв път ставах жертва на подобна мисловна атака. Все едно чувах дванайсет телефонни разговора едновременно. Между присъстващите имаше и върколаци, което допълнително усложняваше нещата. Долавях само отделни фрази и недовършени изречения.
… надявам се, че сърбежът не се държи на вагинална инфекция…
Тя просто отказва да ме чуе; не й се вярва, че тази работа може да се свърши от мъж.
Ако я превърна в жаба, дали някой ще забележи разликата?
… така ме е яд, че не купихме диетична кока-кола.
Ще открия проклетия вампир и ще го убия…
Майко на Земята, чуй молбите ми.
Затънах твърде дълбоко…
По-добре да си купя нова пила за нокти…
За съжаление, никой не си мислеше ясни и конкретни неща от сорта на „Тези дяволски вещици ме държат в плен! Помощ!“ или „Чувам приближаването на вампирите!“. Тези тук звучаха като група стари познайници, които се чувстваха спокойни в компанията на останалите и имаха едни и същи цели. Дори дочутата молитва звучеше някак банално, като по навик. Надявах се, че Халоу няма да усети атаката ми. До този момент всички изглеждаха потънали в собствените си мисли.
— Буба — едва чуто прошепнах аз, — иди да кажеш на Пам, че вътре са петнайсет души. Доколкото мога да преценя, всичките са вещици.
— Да, мис.
— Помниш ли как да стигнеш да Пам?
— Да, мис.
— Сега можеш да пуснеш ръката ми.
— Добре, мис.
— Движи се тихо и внимателно — прошепнах.
И той изчезна. Приклекнах в сянката на миризливия контейнер, където мракът изглеждаше още по-плътен, и отново се заслушах в мислите на врага. Трима от тях бяха мъже, всички останали — жени. Усетих присъствието на Халоу, защото една от жените я гледаше и си мислеше за нея… страхуваше се от нея, и то така, че и мен ме побиха тръпки. Зачудих се къде ли са паркирали колите си — а може би летяха с метли? Ха-ха! После се сетих за нещо друго… твърде късно уви!
Щом са толкова хитри и опасни, защо, дявол да го вземе, нямат стражи на пост?
И тогава някой ме сграбчи отзад.
12
— Коя си ти? — попита тънък женски глас. Нямаше как да отговоря, защото едната й ръка притискаше устата ми, а другата държеше нож, опрян в гърлото ми. Очевидно тя го разбра секунда по-късно, защото каза: „Влизаме вътре“, и започна да ме бута към задния вход на сградата.