— Как е Стивън? — попита тя, като подбираше храната от хладилника. Без да се обръща, видя как отецът поклати глава.
— Клетото момче — изрече той.
— Добре ли е?
— Много е препатил, но сега е добре. Смея да се надявам, че след месец-два той напълно ще се оправи. — Пийна си от бирата. Беше наистина учудващо, помисли си Роуз, че познава толкова добре ритмите на отеца. Не е нужно дори да гледа към него, за да знае какво върши той.
— Младостта е златно нещо, нали, Роуз?
— Така е, отче, само че не съм специалистка по това, каквато бях навремето.
Отецът посрещаше със смях шегите й, което беше също много приятно на Роуз.
— Никой от нас, Роуз — отвърна той, — никой от нас не е специалист в тази област.
Маруля? Не, не върви с туршията. Един зелен лист ще е достатъчен.
— Откровено казано — продължи отецът, — аз съм едва ли не повече загрижен за Ерин и Големия Ед.
Да, разбира се, че сте, рече си Роуз. Но си го запази за себе си. Чувствата му към Ерин бяха тайна. Поне той си мислеше така. Но всеки, който като Роуз го познаваше добре, можеше да отгатне без усилие неговата тайна.
Тя му поднесе сандвича заедно с още една бира. Сандвичът беше доста големичък и тя знаеше, че Кавано ще довърши първата си бира тогава, когато е изял сандвича си едва наполовина.
— Те добре ли са? — попита Роуз.
Кавано захапа сандвича, задъвка го бавно, преглътна, а после отпи бира.
— О, Ед е скала, ти знаеш. Тревожа се главно за Ерин.
Роуз кимна.
— Тя има чувството, че е занемарила Стивън и това го е накарало да избяга от къщи; всичко, което се е случило с него, смята за своя вина.
— Как го е занемарила?
— Това се опитах да й разясня. То няма смисъл. Може би се е занимавала с доста други неща, но аз наистина не мисля, че е било за сметка на Стивън. Виж другите й деца. — Отхапа от сандвича. — Освен това Ерин е била винаги много дейна.
— Може би Стивън е имал нужда от малко повече внимание.
— Как може тя да си внушава подобно нещо, Роуз? И да твърди, че носи някаква вина?
Роуз отново кимна. Нищо в цялата вселена не би могло да убеди отеца, че Ерин Кокран е извършила нещо погрешно.
— Какъв грамаден сандвич впрочем.
Тя просия.
— Но знаеш ли каква е според мен причината? — продължи Кавано. — Аз мисля — не, убеден съм, че причината е Еди. Може ли човек да понесе всичко това в продължение на една-единствена седмица? — Сви пръсти в юмрук и удари по масата. — Мили боже, да можех да променя само едно нещо…
Роуз посегна и сложи ръка върху неговата.
— Не се обвинявайте сега пък вие, отче. Сам го казахте — понякога Господ взема цвета на реколтата рано, прибира го за Себе си. Той прибра Еди и нищо, което вие или някой друг се мъчи да направи, не е в състояние да промени нещата. Вие трябва просто да приемете това, което се е случило, и да продължите напред. Ерин е силна, а и Ед ще й помогне.
— Да продължа напред?
— Това е единственото, което можете да сторите, нали?
Очите на Кавано приеха по-меко изражение. Болката видимо изчезна от лицето му.
— Благодаря ти, Роуз. Ти си бижу.
Тя отново се изчерви, сведе поглед.
— Довършете си сандвича — каза тя. Ето, сега е подходящият момент, реши тя. И поде: — Знаете ли, отче, тъкмо говорим за Еди… Искам да кажа, че причината да не ме лови сън е, че се питам дали не сте направили грешка.
Отецът преглътна хапката си и се усмихна.
— Никой освен папата не е непогрешим, Роуз. Какво съм направил този път?
— Хм, не зная дали сте го направили, но… — И тя описа случая, всичко, което помнеше и мислеше, че е направила. Отне й само няколко минути, но беше сигурна, че това е причината за нейното безсъние. Веднага се почувства изтощена.
Отецът бе оставил втората половина от сандвича (дали Роуз не беше го направила прекалено голям?) и не отвори другата бира. Може би това, което тя му казваше, е важно.
— Може да си права, Роуз — заключи той, когато тя завърши. Беше стиснал устни, широкото му чело беше сбърчено от напрежението. — Добре ще бъде да извикам на сутринта сержанта — каза той.