— Хей, Алфонс — рече Ейб на своя близък личен приятел. — В сака ти е имало горе-долу сто хиляди долара. Да не би да си ги получил от продажбата на бисквити за малките момиченца? Сам ли ти ги даде?
— Линда ги извади от касата.
Ейб поклати глава.
— Никой няма да повярва на това. Всеки съдебен заседател ще смята, че ти си ги откраднал. Убил си Линда заради парите, после си затръшнал сейфа.
— Не исках да убивам Линда! То стана случайно.
— Случайно ли й преряза гърлото?
Алфонс млъкна, навярно осъзнал факта, че току-що е признал извършването на убийство. Повдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Хей, и това се случва“.
— Така че — продължи Ейб, наблягайки на своето предимство, — с толкова много пари, намерени у теб, може да се заключи, че ти вършиш сделки с тях, нали? Ти го знаеш, зная го и аз, тогава защо да спорим за това? Ти не си убил Поук, може би друг е свършил тази работа, но то е свързано с наркотика. Ето това искаме да знаем.
По дяволите, реши Ейб, трябва да се опита в тази насока. Бяха уличили Алфонс без всякакво съмнение в убийството на Линда. Ейб би могъл да събере важна информация, ако успее, за Агенцията за борба с наркотрафика, после да развие успеха си в посока към случая „Кокран“. Погледна часовника си, а после Алфонс.
— Не разполагам с цялата нощ, окей?
Алфонс се бореше с проблема. Сега потта му просто се лееше по него — Ейб усещаше миризмата й през масата — и носът му леко течеше. Алфонс подсмръкна и прокара опакото на ръката си по горната си устна.
— Зная какво мислиш сега, Алфонс — каза Ейб с възможно най-мек тон. — Мислиш си, че ако проговориш и приятелите ти разберат това, ще те убият, нали? — Очите от другата страна на масата му казаха, че не греши в предположението си. — Окей, то може да се случи. Би могло, ти разбираш, но ако не проговориш, аз ти гарантирам, га-ран-ти-рам, че си изгубен. Не може би, нито евентуално. Ще бъде свършено с теб. Ако не сме те хванали заради смъртта на Сам Поук, положително ще отговаряш за убийството на Еди Кокран.
Устата на Алфонс зяпна.
— Сега, изглежда, ще ми кажеш, че не си убил Еди. Зная, Алфонс, ти не си искал да убиваш никого. Спести си обаче тези думи, ъх, защото съм уморен. — Глицки пак погледна часовника си. Той не беше кой знае колко уморен, но наближаваше четири часът и имаше признанието на виновния. Трябваше да се прибира вкъщи. Отдръпна стола си от масата и се изправи.
— Къде отиваш?
— Казах, че съм уморен. Ако ти няма да говориш, аз си отивам.
Алфонс протегна ръка през масата.
— Хей, сериозно ти казвам. Не съм убил Еди. Сам може да го е убил, но аз не съм.
Ейб извъртя стола с облегалото напред и го възседна.
— Намерихме твои косми в колата му, Алфонс, същите, които намерихме и по Линда. Така че не ми пробутвай повече такива глупости.
— Хей, заклевам се в бога.
Колко пъти беше чувал той това? Всеки бе невинен за всичко. Още не бе се появил човекът, който ще каже: „Да, аз го извърших и го извърших, защото…“. Не, винаги представяха убийството като случайност, като грешка — тяхна или на някой друг. Често отричането беше така прочувствено, че смутеният виновник започваше наистина да си вярва, че не е извършил убийството. И тъй като най-малко четирима от всеки пет души са били или пияни, или в рамките на контролирано количество погълнат алкохол в момента на извършването на престъплението, не беше чудно, че на всички тях то им изглеждаше като халюцинация или сън, нещо, което не е станало в действителност.
— Заклеваш се в бога — отвърна унило Ейб. — Но по-добрият ти шанс е да кажеш ясно всичко за Сам Поук. Хванахме те на мястото, където бе убит Еди. — Почти, добави той негласно.
— Не съм бил там! — Очите му се разшириха. Ейб се видя принуден да се взре отблизо в него. Имаше нещо в този отказ, което беше по-различно от другите.
— Виж какво, много пъти съм бил в колата на Еди, може би дори и този ден. Не знам. Но ти трябва да ми повярваш. Еди ми харесваше, не съм го убил аз.
Ейб не беше склонен да се поддава на фалшива искреност. Поклати глава, приложи пак номера с поглеждането на часовника.
— Май прекалено си сигурен в това. — Отново стана прав и даде знак на помощник-шерифа да спре магнетофона.
— Отведете този горе — каза той.
Беше вече с ръка на топката на вратата, когато Алфонс пак му извика:
— Хей!