Бавно, преструвайки се на отчаян от неуспеха си и изтощен (въпреки че адреналинът му продължаваше да намалява в организма — той нямаше да има нужда от сън през останалата част от нощта), Глицки се обърна.
— Виж, ще говоря, но не съм убивал никого.
— Ти уби Линда.
Алфонс не отговори на обвинението.
— Спомних си… мисля, че някои хора знаят къде съм бил онази вечер, когато Еди бе убит. Цялата вечер, до късно.
— Така ли? Кой, майка ти ли?
— Не, човече. Играх баскетбол, мач от Градската лига. Това беше в понеделник, нали?
Ейб кимна.
Алфонс отново опули очи, опитвайки се да си спомни точно.
— Онази вечер бяха финалите. Играха се четири мача. Аз участвах във втория.
— Браво на теб.
— Да, заслужавам браво. Кои играха първи?
Ейб се втренчи в него, стиснал устни.
Алфонс се усмихна.
— Сума ти ченгета бяха там — прибави той, — цял отбор ченгета.
27.
Утринното слънце хвърляше дълги сенки върху паркинга на Крус. Беше само седем часът, а Харди бе пристигнал тук преди повече от час, за да се увери, че Крус е казал истината поне за едно — че шефовете работят повече часове от персонала си.
Да, наистина, рече си той, цяла история, цяла нова история. Джейн бе права. Би трябвало вече да се очертаят някакви контури. Допреди две седмици той беше барман, не беше влюбен (нито като чувство, нито като отношение), не бе говорил с Глицки почти година, нито раздвижваше акули, нито го беше грижа за някаква си глупава идея на Пико да го взема за аквариума „Стайнхарт“.
Не беше съвсем наясно какво става в момента. Но тъй като бе имал на разположение само един час да размишлява по това, реши, че в сутрин като тази изглежда твърде вероятно хората на Крус да снимат изгледи за пощенски картички по целия Залив. Изглеждаше и малко страшно.
Той върши просто приятелска услуга на Мозес и Франи, така реши отпърво, но сетне нещата не потръгнаха добре. Беше си внушил, че върши нещо заслужаващо. То му напомняше защо беше постъпил навремето в полицията, а после записа право в университета, което сега му се струваше много, много далечно — преди цели четири живота.
Не можеше да се каже, че не се гордее с работата си като барман. Наясно беше, че тази професия изисква определени качества от хората, които я практикуват и голямо умение в наливането на напитките, особено по отношение на нещо като точенето на наливната „Гинес“. Освен това барманството си имаше и принципи — например да не се смесва реномиран алкохол със сладък микс: „Джак Даниелс“ с кола, танкерей и тоник. Не, ти си обяснявай, ако си нямаш работа, на някой тъп клиент, че най-чувствителното небце на света не може да направи разлика между алкохол от два долара и половина и напитка за деветнадесет цента, смесена с малко сладникава, пенлива течност. И им дай възможност сами да се убедят. Поднеси им напитката дори за твоя сметка. И ако след това продължават да си пият техния „Реми Мартен Презвитериански“, насочи ги към друго заведение. Харди би се срамувал да налива такава помия и в това отношение Макгайър го поддържаше. Е, може да се каже, че Макгайър го беше обучил както трябва.
Но — без съмнение — нещо ново се наблюдаваше, как Харди започна да се рови в смъртта на Еди Кокран. Както му бе изтъкнала и Джейн, той мислеше за последствията на нещата, дори сега, в този миг си блъскаше главата как да постъпи, за да може да бъде на работа в бара за цяла смяна. Или поне за част от смяната. Може би вече е поостарял за барман. Не смяташе, че си е пропилял живота или нещо подобно, нито съжаляваше, че не е вършил нещо съвсем различно през последните няколко години — защото ето докъде бе стигнал поради своя начин на живот.
Това, което истински го изумяваше — изненада не по-малка от всяка друга — беше, че тук, сега, той се чувстваше добре. Не се тревожеше, че са го уязвявали, че е имал неуспехи и така нататък. Не се тревожеше за неизползваните си възможности. Беше му забавно да открие кой е всъщност той, а не какво си е внушавал, че представлява в момента. Беше интересна констатация. Беше, направо казано, върховно.
„Ягуарът“ изви по Бери стрийт и Харди, спрял колата си срещу сградата на Крус, а не на самия паркинг, излезе от нея и тръгна да пресича улицата. „Ягуарът“ спря на празния паркинг и докато Артуро Крус отвори вратата и слезе — той беше сам в колата — Харди застана пред него.
— Мистър Крус — рече той, — вълнува ме един проблем.