Но когато Крус завърши, Харди си остана смръщен.
— Защо не ни доверихте това още миналата седмица?
Крус несъзнателно извади ръцете си отново на бюрото, здраво скръстени. После ги протегна напред, с дланите нагоре.
— Страхувах се. Аз просто… зная, че не мога да бъда извинен. Всъщност не знам. — Опита се да се усмихне — като мъж на мъж. — То беше грешка. Признавам. Бях неспокоен.
Харди се изпъна, погледна часовника си и бавно се надигна от креслото.
— Мога ли да използвам вашия телефон? — попита той.
Макар че беше навярно още доста рано, за да се надява да намери Ейб на работното му място, Харди чувстваше, че сега е моментът за намеса на полицията. Имаше налице основание да се поиска изпращането на полицейски сили в една акция срещу Крус. Те може да потвърдят или да не потвърдят версията на Крус, но Крус беше признал, че е бил на паркинга онази вечер в съответното време. То ще бъде достатъчно, за да се възбуди официално действие. После — това е вече задача на полицията — да се установи дали Крус е убил Ед. Какъвто и да е резултатът, полицията ще си поеме отговорността.
Харди остави съобщение за Ейб и каза на Крус, че друг служител на полицията ще го посети по-късно същия ден. Има право, разбира се, да си осигури за времето на посещението адвокат.
Харди ясно съзнаваше, че е направо абсурдно истински полицай да остави за по-късен разпит от свой колега човек, заподозрян в убийство. Но не можеше да измисли по-добър начин да продължи с Крус. Той бе постигнал това, за което бе дошъл при него — да докаже, че издателят го е излъгал. Причините за лъжите на Крус не бяха в кръга на неговата компетентност. Ако Крус се опита да избяга, с това ще утежни съдбата си, а той беше в края на краищата утвърден издател, богат и дори известен гражданин. Харди не допускаше Крус да избяга.
Като се прибра в дома си, Харди чу съобщението на Ейб, предадено миналата нощ, отнасящо се за Алфонс, и изпита задоволство. Един от двамата — Алфонс или Крус — несъмнено ще се окаже убиецът на Еди. В най-лошия случай полицията поне ще има достатъчно основание да се произнесе веднъж завинаги, че се касае за убийство.
Той, разбира се, ще изчака официалното становище, преди да съобщава нещо от този характер на Мозес, Франи или на семейство Кокран. И макар че то нямаше да облекчи с нищо болката на близките — като научат, че Еди не се е самоубил — все пак ще представлява някаква утеха. Неприятният, отблъскващ фактор ще бъде отстранен. Смъртта на Еди — сама по себе си — безспорно е трагедия, но сега раната ще може да зарасне. А и четвърт милионът долара, който ще получи Франи, няма да й дойдат зле.
28.
Стивън знаеше, че майка му се насилва. Сигурно просто не беше по силите й.
Тя сменяше превръзките с педантична грижливост, донасяше му сладоледа и сандвичите, отваряше и затваряше прозореца, включваше и изключваше телевизора и радиото, навярно щеше да се опита да му построи и самолет и да го поразходи с него, ако той пожелаеше това.
Всичко продължаваше да се върши заради Еди.
Стивън не упрекваше майка си, не можеше да я упреква. Той чувстваше същото или си мислеше, че е така. Навярно е различно да изгубиш син, от това да изгубиш брат. Но и едното, и другото е тежка загуба.
Цялата тази реакция в него — може би дори бягството му от къщи — имаше връзка с това, със загубата на Еди. Той бе имал на разположение няколко дни да мисли по този въпрос и понеже беше умно момче, достигна до тази теория… че съществува минимално количество приемливост, от която се нуждае всеки, за да върви напред, независимо къде се намира. За Стивън това беше този дом. И до миналата седмица количеството минимална приемливост беше близо до нормата, но достатъчно. Стивън беше при абсолютната нула — докато не смяташе Еди за фактор. И дори при отсъствието му от къщи за известен период Еди винаги в известен смисъл беше тук. Неговото присъствие, неговото отношение се чувстваше. И на Франи също, макар не дотолкова. Въпреки че той даваше на Франи (през часовете, когато опиатите отслабваха своето въздействие, а той още не бе извикал мама) доста висока оценка, по-висока от тази на всеки друг, с когото живееше в тази къща. А Еди? О, Еди беше вън от всякаква класация, той бе стократно по-високо от всякаква десетобална система на оценки. Стивън просто не беше в състояние да изрази точните измерения на превъзходството му над останалите, но знаеше, че за Еди той е бил винаги най-странният, най-умелият и най-забавният малък (е, не чак толкова малък) брат в историята.