— Как работи съзнанието ми? — повтори Харди. — Боя се, много бавно.
— Не, не смятам. — Ерин наля кафе в две обикновени кафяви чаши и премести по-близо подноса със захарта и сметаната. — Не смятам — подчерта тя.
— Работи като ръждив будилник, но с гаранция. Тик… — Харди млъкна, озърна се наоколо и спря отново поглед на очите й. — Тик. Ей така.
За пръв път виждаше нещо като хумор в очите й. Тя взе чашата с две ръце и се облегна назад в шезлонга.
— Джим — отец Кавано — се отби снощи. Очевидно има заподозрян, така ли?
— Не чете ли във вестника?
Тя поклати глава.
— Сега, със Стивън… — започна тя и млъкна.
— Как е той?
Ерин повдигна рамене уклончиво.
— Причината да ти позвъня, е именно заподозреният.
— Да, но според мен те всъщност са двама.
Обясни й накратко за Крус, а после премина на Алфонс. Тя слушаше, но погледът й бе насочен някъде към празното пространство сред задния двор. Когато Харди свърши, не последва никаква реакция от нейна страна.
— Мисис Кокран? — обади се Харди.
Тя сякаш разговаряше със себе си, опитваше се да намери смисъл в нещо абсурдно.
— Двама — изрече тя. — Предполага се, че двама са убили Еди, двама са искали да го убият. Как може двама души да искат да убият моя Еди. — Това не бе въпрос. Харди заби очи в чашата си. — Според мен то няма смисъл — добави Ерин.
— Да, наистина няма.
— Но все пак допускаш, че се е случило?
Харди повдигна рамене.
— Това е единствената алтернатива на самоубийството. Ти беше сигурна, че той не е посегнал на живота си.
— Не зная коя е по-лошата от двете възможности. — Ерин затвори очи. — Сега не ми е ясно защо ти се обадих — изрече тя като извинение и се опита да се усмихне, но не успя. — Знаеш ли, аз продължавам да си мисля нещо… — Млъкна и продължи: — Нещо такова, което, като бъде съобщено, ще направи прелом. Продължавам да си мисля, че ще открием нещо, но вече не съм склонна да вярвам в това. Наистина е глупаво.
— Не, не е глупаво. Съвсем естествено е.
Ерин му хвърли мрачен поглед.
— Глупаво е! — отсече тя. — Нищо няма да ми върне Еди. — Потресена от самата себе си, тя се наведе напред в шезлонга енергично и отново допря ръката на Харди. — Извинявай, не исках да ти крещя.
Харди превъзмогна импулса да сложи ръка върху нейната ръка. Тя нямаше нужда от никаква утеха в момента. Или може би имаше, но това нямаше да й въздейства. Загуба на време е да се опита. Харди беше здравомислещ човек.
— Естествено е — каза той — човек да бъде любопитен по отношение на истината. Щом научиш какво се е случило, ще го свържеш с него. Не е глупаво.
Ерин пое дълбоко въздух няколко пъти.
— Джим каза в общи линии същото.
— Прав е.
Ерин откри зрънце злато в това.
— Разбира се — каза тя и лицето й се разведри. — Джим е винаги прав. — Продължи да диша дълбоко. — И какво значи тази история със заподозрените?
— Значи, че можеш да получиш по-добра представа какво се случва всъщност. С известен шанс можеш да откриеш някакъв мотив. А на Франи й предстои да си получи застраховката.
— Това е добре. Не бях помислила за такава възможност.
— Ето основната причина, поради която се захванах с тази работа. Но, както каза ти, нищо не би могло да ти върне Еди. И никой не претендира да може да го направи. То само определя мястото, откъдето да се тръгне, нищо повече.
— Накъде? — изрече тя почти на себе си.
Кафето беше изстинало. Сянката се бе изместила и сега главата на Харди бе на слънце. Той бързо заслони очи с лявата си ръка.
— Това е въпросът, който си задават всички — рече той.
Ерин наведе глава.
— Извинявай — каза тя. — Още съм унесена в себе си.
Докато пиеха кафето, тя заговори за Стивън. Макар че той продължавал да взема хапчетата за успокояване на болките и спял много, бил се привдигнал за пръв път в леглото миналата нощ по време на разговора си с Джим и Големия Ед. Сърдел й се, имал враждебно отношение към нея, сподели Ерин.
— Струва ми се — каза тя, — че колкото повече се опитвам да му угаждам, толкова повече той се отчуждава от мен.
Дизмъс занесе чашите в кухнята, изплакна ги и ги остави обърнати — да съхнат на умивалника.
Ерин се чувстваше виновна, задето подлага Харди и всички други на тази разяждаща, ужасна болка. Това не беше негова грижа. Беше се превърнала в бъбреща глупачка, която почва да си казва всичко, щом някой дойде да разговаря с нея, вместо да се държи на поносимо разстояние. Срамуваше се, чувстваше, че не бива да се доверява на почти непознати за нея хора, но не можеше да се сърди.