Чу едно слабо „Мамо“ от дъното на къщата.
— Искаш ли да го видиш? — попита тя. — Той се чувства много самотен тук.
Стивън се бе надигнал непохватно в леглото. Ерин се пресегна зад него и му оправи възглавницата.
— Хайде, мамо.
Беше отчайващо. Стивън почти се сгърчи при нейното докосване. Тя се извърна с полусподавена усмивка:
— Спомняш ли си мистър Харди?
Той кимна:
— Открихте ли човека, който е убил Еди?
— Да, смятаме.
В стаята беше твърде тъмно за такъв прекрасен ден. Ерин вдигна транспаранта.
— Искаш ли да отворя прозореца? — попита тя сина си.
— Все ми е едно. — И добави към Дизмъс: — Отец Джим каза, че сте сигурен в това.
Дизмъс приближи и седна в задния край на леглото.
— До довечера ще бъдем съвсем сигурни — рече той.
Бръкна в задния си джоб и извади портфейла си, а от него — синя визитна картичка. Подаде я на Стивън.
— Предишната се беше измачкала много — обясни той. — Искаш ли да вземеш тази?
За негова изненада Стивън я взе.
— Благодаря ви — каза момчето. Каза го ей така, официално. Не рече: „Мерси“, нито „Дадено“, а „Благодаря ви“. После добави: — Какво ви възпира още, та не сте напълно сигурен?
Дизмъс не успя напълно да сподави смеха си, въпреки че се опита.
— Можете ли да ми кажете? — продължи Стивън. — Всичко за това?
Дизмъс погледна майка му и тя кимна. Добре беше, че Стивън съумява да забрави болката, показва интерес към живота.
Но Ерин не беше сигурна дали би смогнала да чуе цялата история отново.
— Гладен ли си, Стивън? Искаш ли да похапнеш?
Стивън не обърна никакво внимание на думите й, напълно съсредоточен в Дизмъс.
— Не си ли много уморен? — попита Харди Стивън, уловил погледа на майка му при този свой въпрос. Тя кимна, че всичко е окей.
— Не — отвърна Стивън. — Не върша нищо друго — само спя.
— Добре, ще ида да ти направя сандвич — каза Ерин.
Дизмъс беше започнал вече да говори, преди тя да напусне стаята.
Харди седеше в „Клиф Хаус“ и чакаше Пико да дойде за обяд. Пред погледа му се разкриваха съвсем ясно Фаралонските острови. Наблизо до брега стотина морски лъвове лудуваха по и около Сийл Рок (Тюленовата скала).
Това място, което гъмжеше от посетители през уикендите, не беше съвсем лошо сега, във вторник следобед. Харди бе заел маса до един от дългите от пода до тавана прозорци, без да се наложи да чака тя да се освободи. Сервитьорката му беше любезна, но не чак толкова и дори не примига, докато той поръча отведнъж две бутилки „Анкър Стийм“. Беше вече изпил до половина първата.
Инстинктът му подсказваше да се върне в „Шамрок“, да поеме отново редовната си смяна или поне да си побъбри приятно с Мозес. Но на път за бара от дома на семейство Кокран реши, че с това може да си навреди. Още един ден или — по-вероятно — само няколко часа ще му бъдат нужни, за да се убеди, че работата е вече в кърпа вързана.
Не можеше да каже на Мозес, че почти е решил загадката, че почти сигурно Еди е бил убит и по всяка вероятност Франи ще получи застраховката, а освен това има вероятност Мозес да му дължи четвъртинка от бара.
Затова се обади на Пико и пое на запад по Линкълн към „Клиф Хаус“, вместо на изток към „Шамрок“. Ще каже на Пико, че иска да празнува, но може би и с това ще прибърза. Всичко с Джейн, изглежда, се развиваше прекрасно, случаят „Кокран“ почти бе приключил за него. Какво тогава го възпираше да се чувства щастлив? Дотолкова ли бе отвикнал?
Пийваше си от бирата, гледаше как вълните се разбиват в скалите под него и се опитваше да разбере защо не е щастлив. Това усещане от миналото „нещо наистина не е в ред“ се появи отново, докато разговаряше със Стивън. Беше се решил на този разговор, за да намали напрежението в дома на семейство Кокран и понеже Стивън явно искаше да бъде посветен в тайната. А Харди знаеше, че момчето не би могло да му окаже помощ на този етап. Не бе останало нищо за довършване по случая.
Там, в океана, два влекача теглеха кораб към Голдън Гейт. Харди проследи това за известно време, сетне зарея поглед по-надалеч, към брега на Марин и отвъд — мислено чак до Орегон. Денят беше като на визитна картичка — безоблачно небе, тихо синьо-зелено море.