Добре, изглежда бе привършил със случая, поне що се отнася до самия него. Постоянно си задаваше въпроса защо не е щастлив. А защо пък трябваше да бъде? Цялата история съвсем не беше някаква шега, нещо весело. Единственият скромен смисъл в нея беше възможността с негова помощ Франи да получи парите от застраховката или нещо от този род, но той не можеше да се избави от мисълта за всичко отвратително, с което беше се сблъскал във връзка със случая.
Имаше и още нещо. Като говореше на Стивън и се опитваше да му изложи всичко както си е, изпита чувството, че му представя фактите в малко деформиран вид. Почти всяко действие, което беше предприел, беше изхождало от негови основни предположения, оформили се в него още през първите дни на акцията му за изясняване на случая „Кокран“. А ако тези предположения, дори само едно от тях, се окажеха погрешни?
Поклати глава. Отсега нататък това е работа на полицията. Доказателството ще излезе наяве — може би дори сега, в момента се очертава вече в центъра на града и не след дълго ще изпъкне съвсем ясно. Но то престава да бъде негов проблем.
Какво че някой се обадил в полицията за трупа от телефонната будка на три мили от паркинга на Крус? Какво значение има, че Алфонс е убил Линда с нож, а Еди е бил застрелян? И би ли могъл Крус да излъже просто от страх, а не непременно за да прикрие извършено убийство?
Да, да и да.
Тук имаше и нещо друго. То го беше осенило — като някакъв познат вкус — докато разговаряше със Стивън, някакво смътно чувство, че е казал нещо, което е пренебрегнал преди във връзка с убийството на Еди, и е било излишно да храни подозрения както към Артуро Крус, така и към Алфонс Пейдж.
Гледаше кораба, който продължаваше да приближава бавно моста, пиеше „Анкър Стийм“ и се зарече да бъде проклет, ако си блъска повече главата за това, каквото и да е то.
29.
Дик Уилис от Агенцията за борба с наркотрафика беше сигурен, че е налице една от онези ситуации, при които името на даден човек подсказва недвусмислено какъв ще бъде той в живота. Баргън сигурно е имал прякор Молбата още от първи клас в училище.
Уилис, седнал срещу него в малката стаичка на офиса на Агенцията, погледна плочката, поставена на разхвърляното бюро, на която пишеше „П. Баргън“, и се запита дали всъщност това би могло да бъде истинското му име. Защото той не го познаваше с друго, освен като Молба.
Молбата облегна гръб на дървения стол, който се крепеше само на задните си крака. Краката на самия Молба бяха вдигнати на края на бюрото, кръстосани и той като че ли бе заспал дълбоко, подложил глава на скръстените си ръце. Беше развързал вратовръзката си, няколкото косъма на темето му не бяха сресани. Но въпреки това Молбата не беше мърляч. Тялото му беше стройно, ръбът на панталоните личеше ясно, а ризата — изгладена. Създаваше приятно впечатление с вида си.
Двамата слушаха Ейб Глицки. Уилис нямаше намерение да остава за дълго. Беше в края на деня и той беше се отбил в службата просто от галантност. Това, за което разговаряха тук в момента, се свеждаше предимно до присвоени сто хиляди долара и ако питат него, първокласен майстор по разкриването на афери с наркотици, да се полагат толкова усилия за престъпление, свързано с такава сума, е все едно да поставиш задача на криминален инспектор от полицията да поработи през уикенда за залавянето на обикновен джебчия.
Но той познаваше Ейб, познаваше и Молбата. Те и двамата обичаха да се ровят в миналото и може да се натъкнат на нещо, в случай че се ровят достатъчно дълго в задачата, която са си поставили, а може и да измъкнат наяве нещо, което води към по-значителен резултат. В края на краищата малки количества наркотик обикновено се оказват част от по-големи доставки и това може да даде началото на по-крупни разкрития.
Ейб обаче говореше всякакви глупости, които Уилис не можеше да отнесе към нищо, и накрая се наложи да вдигне ръка и да го прекъсне.
— Може би не съм достатъчно наясно, тъй като бяхте започнали разговора, когато аз дойдох, но нали говорим за случая „Поук“? А не за Алфонс Пейдж. Имаме признанието му, нали?
Молбата отвори очи и съвсем плавно се придвижи напред.
— Това е изяснено, да — каза той.
— Тогава защо са тези празни приказки за някакъв си паркинг?
— Ами защото преди седмица там е бил убит един човек — отговори Молбата и добави, като погледна Глицки: — Или се е самоубил.