Харди бе облегнал гръб на стола си и клатеше глава.
— Това го чувам от идеалния свещеник.
— Кой ме мисли за такъв?
— Ерин Кокран.
Кавано всмукна въздух през зъбите си.
— Какво ли знае тя?
— Човек би помислил, че тя те познава добре.
Кавано въздъхна.
— Тя за мен е Божие напомняне, че не само не съм идеален, а и не мога да се стремя към това.
— Какво означава то?
— То означава, че след двайсет-трийсет години мантията на вълшебник, която тя ми е надянала, ще се износи. — Започна да вдига чашата си, но в следващия миг я върна внимателно на мястото й върху масата, сякаш се боеше, че я стиска много силно в ръката си и може да я счупи. — Понякога аз все още… си мисля, че съм влюбен в нея от деня, в който за пръв път я видях. Но по онова време изобщо не съм предполагал, че ще стана свещеник.
Харди искаше да го попита, обаче Кавано му даде отговора, преди той да е задал въпроса си.
— Надявам се не мислиш, че съм смятал да правя любов с нея като всеки друг мъж…?
Харди вдигна чашата си и отпи. Мислеше за Джейн, за това как отново се сближиха, за тяхното припряно и тръпнещо любене след дългата раздяла. Той каза:
— Трябва да е било много силно чувство.
Свещеникът издаде звуци, подобни на смях, но всъщност не се смееше.
— Казват, че любовта и омразата били твърде сходни. Понякога, не зная, струва ми се, че мразя Ерин, мразя всички тях…
И ето го отново неканеният просяк, който обира остатъците от масите, да протяга ръка. Харди погледна за миг към ръката му, а после подхвърли на просяка четвърт долар. Монетата попадна точно в средата на дланта му.
— Да, съблазних се да унищожа всичкото щастие, което виждам там. Защо да бъдат толкова щастливи? Мислиш ли, че това е справедливо? — Вгледа се в Харди, без да го вижда, взрян в самия себе си. — Имаше един момент, да ме прости Бог, когато бях почти щастлив поради това свое чувство, поради смъртта на Еди. Нека и те ще почувстват какво е да ти върви назад в живота, да си изгубил любовта си, а сумата на твоя живот да е равна на нула. Ерин ме мисли за идеален, така ли?
Не съвсем, Дизмъс, не съвсем. Ако се чувствах идеален, дори и за секунда, когато момчето беше като мой син, мой единствен син… — Положи длан на лицето си. — Да се върна при Кокранови, да погреба Еди — той отново поклати глава, — след като съм имал такова чувство, е като покаяние. Да вярваш в добрия Бог, да вярваш, че вършиш нещо заслужаващо, че като си близо до някого, когото обичаш, това те прави силен, прави те по-добър свещеник, по-добра личност. В края на краищата отплатата си ще получиш на небето. — Наклони чашата си. — Вървиш назад. Продължаваш да вървиш назад. Също като някогашните августински монаси, които всяка нощ лягали при приятелките си, за да изпитат доколко е силно тяхното безбрачие. Корените се възвръщат. Отричай, побеждавай, пак отричай, върши грехове, побеждавай чувството отново. Това е пътят към спасението, нали? Не ти ли прилича на парче сладкиш?
Харди седеше умълчан, пиеше си питието покъртен въпреки погълнатия алкохол. Кавано страдаше така болезнено, че Харди не можеше да повярва колко сляп е бил, за да не го забележи досега.
— Хей — каза той. — Стига сме дрънкали за тези глупости и нека поговорим за нещо, на което истински държим.
Лека-полека лицето на Кавано смекчи изражението си. Той тихичко се разсмя.
— Ти си окей, Дизмъс.
— И ти самият не си толкова зле, Джим.