Та може ли един младеж да заслужава всичко, което му е дадено? А той, Джим Кавано, прекарал целия си живот в постоянно отричане — свое и на другите към него — да няма право на единствен шанс, един кратък миг на фона на щастието на това момче?
Такъв шанс, такъв миг не му се случи.
А сега синът на единствената му любов в живота — да му прости Бог, но това е самата истина — сега този Еди ще получи абсолютно всичко. Всичко, за което бе жадувал Джим и вече е съвсем ясно, че няма да го получи никога. Беше твърде непоносимо. Той няма да допусне Еди да има и това, не може да допусне привилегированото щастие на този млад човек да премине и върху следващото поколение.
Затова онази вечер той предложи на окриления с нова сила, надежда и увереност Еди, тъй като той възнамерява непременно да се срещне с Крус, да отидат двамата при него, да му изложат с пълна сила моралните си аргументи. Безспорно две така обаятелни, убедителни, прекрасни личности непременно ще успеят да постигнат желаното. При упоителното чувство, че ще стане баща, Еди погълна жадно ласкателните думи, уверен, както само той можеше да бъде, че всичко е осъществимо.
А и Джим Кавано умееше да убеждава, нали? Еди можел да спаси „Арми“, да се спаси от Поук, да спаси целия този проклет свят. Защо да се съмнява в това? Той е млад, силен, мъжеството му не подлежи на съмнение! Той, Еди Кокран, ще може да се справи с всичко!
Да, това бе твърде много, за да може Джим Кавано да го понесе. Но сега, сега, като живееше с това чувство, Кавано виждаше, че светлината, дори бледата, отразена светлинка, за която бе живял, беше изчезнала от очите на Ерин.
И все пак трябваше да вярва, че Бог му е простил, въпреки че бе извън възможностите му да осъзнае същността на такова опрощение. Но трябва да се уповава единствено на Бога. Най-големият грях всъщност си остава отчаянието — отчаянието, че Господ ще изостави някого, дори най-недостойния, от своето паство. Да се отчаеш, значи да изгубиш всяка надежда, по-сериозен грях и от убийството. Ето с какво се бореше той сега — със съблазънта на отчаянието.
Защото знаеше, че трябва отново да убива.
Вървяха с Дитрик към гаража, а слънцето блестеше ярко на тъмносиньото небе.
— Сериозно ли си много обезпокоен за нея? — попита младият свещеник.
Кавано поклати глава.
— Откак… момчето на Кокранови… Еди… умря. Не си ли забелязал промяната?
Дитрик спря посред асфалта и се помъчи да си спомни.
— Мисля, че имам прекалено голямо доверие в Роуз. Което е друга моя слабост.
Кавано положи леко ръката си на рамото на Дитрик.
— Тя ми се доверява — каза той. — Това е всичко. Няма никакво отражение върху теб.
— И все пак…
— Аз мисля… — Кавано млъкна, за да оформи по-добре фразата си — мисля, че моята реакция към смъртта на Еди, която вземам толкова присърце… — Дитрик отвори уста да го прекъсне, но Кавано се наложи. — Не, аз зная, че е понятно, но трябваше да скрия новината от нея малко по-добре. Това накара Роуз да мисли за своята… за своята собствена самота, предполагам. За мъжа си. За всичко, от което се е лишила толкова години.
Тръгнаха отново.
— Смяташ ли, че е сериозно? — попита Дитрик.
— Смятам, че е много сериозно — отвърна мигновено Кавано. И също тъй бързо се опомни. — Не мисля обаче да те плаша. Не зная всъщност. Беше на крака, когато се прибрах няколко пъти късно миналата седмица, не можела да спи. Понякога това е показателно.
Влязоха в гаража. Дитрик беше паркирал колата си зад неговата, защото не искаше да притиска новата си „Хонда“ в малкото пространство, което ще я отделя от колата на Кавано.
— Ще трябва ли да й се осигури някаква помощ, как мислиш? Извън нас, искам да кажа.
— Мисля, че си заслужава да помислим за това. Тя го прикрива старателно, но аз съм убеден, че наистина е много потисната.
Дитрик се качи в колата и свали стъклото на прозореца, замислен над това, което чу.
— Трябваше да внимавам повече — каза той. — Добре че ти си го забелязал, Джим.
Кавано махна с ръка.
— Трябваше да отсъствам оттук цялата тази сутрин, но може би ще го направя следобед, когато ти се върнеш…?
— Несъмнено ще успеем да я оправим.