— Не ми обръщайте внимание — каза тя. — Какво още да вземем за из път, а?
Той повдигна вежди, припомняйки си съдържанието на кошницата. Очакваше Роуз да му предложи нещо. После се сети за най-важното и щракна с пръсти.
— Бележката.
Роуз отвори най-близкото чекмедже до мивката и извади жълтия си бележник, но отецът поклати глава.
— Нека използваме по-хубава хартия. — И й смигна. — Да направим на нашия гост необходимото впечатление. — С тези думи той изчезна някъде в къщата и се върна след миг, като търкаше очите си.
— Роуз, нещо ми влезе в окото. Би ли написала ти бележката? Аз ще ти диктувам.
Роуз седна на масата и пое хубавия лист бяла хартия, който й подаде отецът.
— Отци — каза той и тя започна да пише с едрия си, закръглен почерк. — Извинявайте. Ще Ви изоставя. Роуз и аз отиваме на страшно приключение…
— Отче — каза Роуз и клопна с език от удоволствие.
— Ще се върнем навреме за вечеря — продължи да диктува той, — но вие трябва сами да се погрижите за обяда си. Отче Пол, добре дошли в Сан Франциско! — Надникна над рамото й. — Идеално, Роуз. Сега ми дай да го подпиша.
Взе писалката и бързо надраска името си отдолу.
Гаражът беше стар, побираше само две коли. През седемдесетте години бяха изградили стените му без хоросанова спойка, преустроили старите грапави скамейки и поставили изолация на покрива. И тъй като децата от съседното училище бяха започнали да използват гаража като място за тайно пушене на цигари (и кой знае какво още), наложи се да бъде сменена старата странична врата с нова, солидна; тя от едната страна се заключваше с ключ, а от другата, вътрешната — с ръчка. Изобщо не им хрумна да поставят електрическа брава на гаража. Кавано беше се пошегувал, че не вижда как Исус би си послужил с такава брава.
Но сега вратата на стария гараж, макар да се затваряше плътно, когато бе отворена, висеше отчайващо на пантите си и понякога се затръшваше сама, след като е била отворена, поради отслабналите си пружини.
Отецът и Роуз пресякоха паркинга. От другата страна на училищната сграда децата се смееха. Това беше предпоследният ден на учебните занятия и учениците бяха сега в утринното си междучасие. Отецът отправи на Роуз леко гузната усмивка на дете, което бяга от училище. Занесе кошницата и отвори вратата на колата за Роуз.
— Пфю! — възкликна той и си повя с ръка. — Въздухът е малко застоял, нали?
Мина зад колата и седна зад волана.
— Да пуснем малко свеж въздух тук. — Свали всички прозорци на колата с автоматичния бутон. — Добре — каза той и се усмихна към икономката си, седнала до него. — Готови ли сме?
Включи двигателя.
— О, виж това, моля те?
Изви се наполовина на седалката.
— Какво има, отче?
— Виж колко е увиснала вратата.
— О, тя винаги си е така.
— Зная, но няма да ми е приятно, ако рухне върху покрива на колата, когато потеглим.
Остави двигателя да работи.
— Все пак ще отида да проверя.
Слезе, мина зад колата и дръпна вратата, която изтрещя в пода. Пружините отекнаха звънко в гаража. Той я повдигна леко и я затръшна отново и отново. После дръпна резето, което заключваше отвътре и дръпна няколко пъти вратата за ефект.
— Роуз! — извика той.
— Да, отче.
— Вратата, изглежда, е заяла, добре ли си?
— Да, чувствам се отлично.
— Добре. Сега не бива да изпадаш в паника. Оставил съм ключовете от бравата в свещеническия дом, ще ида да ги взема и ще се върна бързо.
Зави и тръгна бавно през паркинга. Междучасието беше свършило. Децата се бяха върнали в клас.
Отецът й беше казал да не изпада в паника и тя реши, че няма да се проявява като възрастна жена, особено днес, когато отецът толкова се нуждае от забрава на своите грижи.
Все пак й беше малко страшно да седи в здрачния гараж и да слуша мотора на колата. Но тя няма да изпадне в паника. Остава й само едно — да чака, отецът ще се върне след две-три минути. Знаеше къде е ключът за бравата на гаража: той висеше до задната врата на свещеническия дом. Няма да е необходимо много време да го вземе оттам.
Да, но й се стори дълго забавянето на отеца, защото е станала нервна, нетърпелива. Заговори си гласно:
— Успокой се, Роуз. Отецът каза да не изпадаш в паника…
Наложи си да диша дълбоко. Ето, това е по-добре. Големи, дълбоки вдишвания. Тя става толкова спокойна, че й се струва почти глупаво. Според нея би трябвало да е поне малко обезпокоена. Но няма за какво да се тревожи. Отецът ще се върне след още някоя секунда и те ще тръгнат за своя пикник. Ще бъде чудесен ден, ден, от който и двамата имат нужда.