Джейн поднесе ръката му към устните си и я целуна.
— А там навън…
Харди кимна.
— Но това не ни е било никога проблем.
— Да, помня.
Не последва усмивка. Най-обикновено констатиране на факт.
— Може би това бе рядко, а?
— Може би.
И двамата се заеха с чашите си. Ръката на Джейн лежеше в неговата, непозната и будеща страх. Той забеляза безупречно положения на ноктите й лак с коралов цвят, спокойната линия на синята вена под маслинената кожа. Ръката на Джейн в неговата. Остави чашата и протегна другата си ръка, покри с нея ръката на Джейн.
— Какво ще кажеш, да си направим среща някой ден през идущата седмица?
Също както когато бяха женени — определяха си срещи.
— Истинска среща ли? — попита тя.
— Да, както знаеш — вечеря, кино и така нататък.
Тя помисли малко.
— Коя вечер?
13.
Джим Кавано седеше в библиотеката на свещеническия дом с обърната книга на коленете. Беше десет часът сутринта и необичайната за сезона горещина продължаваше. Този ден той беше станал в пет и бе се разхождал по улиците около „Св. Елизабет“ в продължение на половин час, четейки молитвеника си. След литургията в шест и половина, на която присъстваха двадесет и три възрастни жени и двете момчета, които прислужваха в олтара, той се върна вкъщи и отиде направо в библиотеката. Това бе преди около три часа.
Роуз надникна от вратата и го видя загледан през прозореца.
— Отче?
Той обърна очи към нея със скръбно лице.
— Зле ли се чувствате?
Въпросът, изглежда, го подразни.
— Добре се чувствам, Роуз, благодаря.
Старата жена се умълча, защото не искаше да го притеснява, но беше искрено обезпокоена.
— Ще закусвате ли? Мога да претопля яйцата. Микровълновата печка върши добре такива неща. А може и да приготвя други.
Кавано се усмихна на икономката си.
— Забравих за закуската, нали? Ритмите ми като че ли са напълно изключили.
Тя предположи, че той се присмива на себе си — такъв беше той, собствените му слабости го забавляваха. Но Кавано не се разсмя. Може би, както беше се изразил, ритмите му бяха изключили. Вместо това той въздъхна и отново се загледа през прозореца навън.
Не й харесваше, че отец Кавано взема толкова надълбоко смъртта. Въпреки че Еди беше прекрасно момче.
Не. Роуз предполагаше, че той е — по-право е бил — истински мъж, макар че понякога бе трудно да се долови това, когато младите израстват просто пред очите ти.
Но такъв си е животът, реши тя. Долина на сълзите, както е наречен в една молитва. Смъртта на Еди е трагедия, няма съмнение в това, но не бива човек да се отпуска и да зяпа през прозорците. Поне не за дълго.
Разбра това, когато Дан беше убит през войната. Такъв е животът. Мръсен. Беше трагедия, безспорно. Но такава е Божията воля, непостижима за разума на Роуз. И тя никога не би успяла да я разбере. Ще се уповава на вярата си и ще вярва, че ще се срещне с Дан на небето. Ако не беше се стегнала здравата и не си бе наложила да се възвърне към живота и досега нямаше да се оправи. Ала то й се струваше вече твърде далечно. Странно, но сега си спомни, че по онова време наистина си мислеше, че няма да понесе удара. Болката, притъпена, се запази и до днес, обаче бе различна от онази, непоносимата, а от нея тя, Роуз, нямаше да умре.
Затова напълно разбираше реакцията на отеца. В много отношения Еди олицетворяваше синът, който Кавано никога нямаше да има. А смъртта на Еди пораждаше ново отношение към Ерин, също изгубена за него. Роуз се питаше дали болката му е наистина непреодолима.
Не, каза си тя. Той в края на краищата е свещеник. Той навярно няма вечно да е потопен в тези мисли, макар че и за слепеца ще бъде ясно колко много обича тази жена. Тя, Роуз, не можеше да го упреква. Ерин е светица, красива от глава до пети.
Въздъхна.
— Отче?
Свещеникът обърна очи към нея, но сякаш не я виждаше. Очите му имаха онзи празен поглед, който придобиваха понякога. Тя имаше привилегията да го вижда в това състояние в моментите, когато той не беше „включил“. Когато бе се потопил в себе си.
Роуз ще се опита да го опомни, но бавно, в подходящото време. Няма смисъл да го безпокои повече тази сутрин.