Стадо, рече си Стивън за класа, когато съучениците му се заизнизваха покрай него. Всички се надпреварваха да говорят колко бил труден тестът. Неприятното беше само едно — да седиш, след като си завършил за двадесет минути теста, докато останалите от класа се потят над тази тъпотия.
Окей, колкото до него самия, той ще стои в клас, докато всеки напусне стаята.
— Свърши ли, Стивън?
Мистър Андре, първокласен математически хахо, който си въобразяваше, че познава отлично материята, която преподава, сега стоеше прав до катедрата и чакаше. Обикновено наричаше Стивън „мистър Кокран“. Всички момчета от класа, тук в „Ес Ай“ бяха „мистър“. Може би Андре съжаляваше Стивън заради Еди.
Да върви на майната си.
— Свърших преди половин час — каза Стивън.
— Толкова лесен ли беше тестът?
Стивън повдигна рамене.
Андре събираше тестовете на другите, лишавайки Стивън от приятното отпускане в момента.
— Ще ми го донесеш ли?
Стивън събра учебниците си с наведена глава. Андре се бе изправил до чина му.
— Сам ще го взема. Много съжалявам за брат ти.
Благодаря, това страшно ми помага, помисли Стивън, когато се измъкваше от чина покрай учителя си.
— Да — отговори той.
Големият Ед не каза на Ерин, че се е обявил за болен в службата. Реши, че като не й каже, няма да наруши правилото им да бъдат искрени един към друг, дори когато това ще им причини болка. Тя не трябваше да знае, че той е дошъл тук. Само ще се тревожи за него, а тя си имаше достатъчно тревоги на главата.
Гробът изглеждаше променен. Бяха поставили надгробната плоча — една от настъпилите промени. Надписът гласеше:
Едуард-Джон Кокран, син (1962–1988)
Изпита желание да изтрие по някакъв начин последните цифри от надписа, да ги изличи от времето и паметта си. Да се върне с жена си и децата две седмици назад и да накара времето да спре в онзи миг — завинаги. Коленичил на мократа утринна земя, той се замисли за последния път, когато бе видял Ед жив, за спора, който бяха имали. Съжаляваше, че бе се случило така, също както му се искаше всяко незначително събитие от последната седмица да не беше се случвало, сякаш и най-малката промяна би могла да предотврати голямото нещастие.
При това не бяха спорили за нещо важно. И не би било справедливо да се каже, че бащата и синът изобщо не са се разбирали. Понякога Еди беше твърде вглъбен в мислите си, отдаден всецяло на тях и може би смяташе баща си за малко по-добър, отколкото е всъщност.
Големият Ед не знаеше. Навярно е малко простоват. Обаче нещата сами се подреждаха от него. Коя беше онази сила, която му даваше възможност да властва над тях? Той не можеше да си го обясни. Вършиш си работата, не изневеряваш на жена си, държиш се за приятелите си. Това е то.
Не, той знаеше, че няма неразрешими въпроси. Като проблема на Еди с неговия шеф. Е, не беше лесно да се разбере това. Може би човекът е бил в беда и е затъвал все по-дълбоко. Но Големият Ед истински вярваше, че това не е било проблем на Еди. Ако конфликтът помежду им е бил голям, Еди би могъл да си намери друга работа за месец-два, преди да започне аспирантурата му. Имаше десетки възможности.
Те всички останаха неизползвани.
Премести се на сянка и седна на един хоризонтален клон на кипарис.
Сети се, че е дошъл тук да изрече няколко молитви, но кой знае защо, те не прозвучаха много стройно. Съзнанието му блуждаеше от мисъл на мисъл.
Или по-скоро той се унасяше в спомени.
— Какво щеше да ти се случи — беше му казал Еди, — ако живееше в Германия през трийсетте години и беше видял какво върши Хитлер? Щеше ли това да те интересува?
— Да, сигурно.
— И къде щеше да теглиш чертата?
Ед седеше тогава в трофейната стая, заобиколен от забележителни неща от миналото на живота му в семейството и отвърна:
— Въпрос на здрав разум. Преценяваш къде ще те засегне ударът.
— А ако си евреин и заемаш добра държавна служба в Третия райх? Нищо ли нямаше да те засегне?
— Щеше, но тук вече започваш да злословиш.
— Бог срещу дявола, а?
Големият Ед осъзна колко глупаво е прозвучало това.
— Мисля, че ти също трябва да решиш дали въпросът е достатъчно сериозен. Ако е такъв, трябва да се включиш в него.
— А като се включиш в него рано, няма ли с това да попречиш той да стане голям въпрос?
Не можа да сдържи усмивката си, припомнил си за това.