Замига често-често, изтри с ръка насълзените си очи. Стана рязко, с ножа в джоба си, с визитната картичка също в джоба, отиде пак до прозореца и се взря в оградата. Татко ще трябва да я поправи сам. Това не е неговото лято.
Погледна назад към неоправеното легло и кимна. Това съдържаше всичко, което му трябваше да знае. Каква гавра: да виси тук и да чака нещо да се промени. Достатъчно беше, за да го проумее, да си отвори очите.
Може сега да е горещо, но няма да бъде така вечерта, затова той грабна сакото си, преметна го през рамо и излезе навън. Чичо Джим нахлу в съзнанието му — може би трябва да поговори с него. Понякога свещеникът изричаше по нещо смислено. Невинаги, само от време на време.
Но Стивън вече бе изминал пеша две преки до Деветнадесета улица, която обаче беше в обратната посока — то щеше да подсили още повече неприятностите му — последен опит да спаси това, което знаеше, че не може да се спаси.
Време е да пораснеш, Стивън!
Застана на ъгъла на Таравал и Деветнадесета улица и се загледа в подреждащия се поток коли, докато чакаха да щракне зелена светлина в южната посока. Вдигна палец за такси.
14.
Още един хубав ден. Получава се нещо странно, рече си Харди, когато отвори прозореца на спалнята си, за да освежи въздуха в нея.
Еди Кокран и Джейн Фаулър бяха обсебили съзнанието му.
Ако някои му беше казал, че отново ще се люби с бившата си жена, щеше да се обзаложи, че това никога няма да стане.
Затова миналата нощ той бродеше из къщи — от кабинета си до всекидневната — и се чудеше как можа да се случи. Учудваше се и на това как се чувства в момента.
То е съвсем необяснимо, мислеше си той. Как някой, с когото си бил толкова близък, може изведнъж да ти се стори напълно друг човек? Тя ли се беше променила много? Или той? Или и двамата просто са забравили какви са били преди?
Бяха се запознали на едно парти, което баща й беше организирал в чест на завършения от нея Колумбийски университет и завръщането й в Сан Франциско. Харди беше нает за вечерта като платен полицай по съвместителство, довършвайки последните няколко месеца от службата си в полицията, преди да започне да следва право.
Имаше няколко добри години в живота му, призна пред себе си той. Диз в Юридическия факултет на Университета, решил да заживее по-спокойно след Виетнам и работата си в полицията, женен за красивата дъщеря на съдия.
Да, припомни си той, благодарен е за тези години. Тези спомени го държаха буден до зори, затова, когато най-сетне си легна и заспа, се събуди чак на пладне.
А сега, както седеше на кухненската маса и сърбаше кафе еспресо, телефонът на стената иззвъня, той скочи да вдигне слушалката и събори чашата, от която пиеше. Надяваше се, че е Джейн, забравил, че телефонният му номер не фигурира в указателя и че съзнателно не го беше дал предишната вечер на Джейн.
— Не зная — казваше му Глицки. — Колкото повече мисля за това, толкова повече нараства безпокойството ми.
— Аз още отначало се обезпокоих.
— Ето защо ти си гений, Диз. А аз — обикновен уличен полицай.
— Надникнал си в случая, така ли? — Ейб се умълча. — Хей, Ейб, защо мълчиш?
— Да, да, чувам те. — Глицки отрони дълга въздишка. — Говорих тази сутрин с Грифин.
— Рядко удоволствие.
— И за мен също.
— Какво засегнахте в разговора?
Харди си представи лицето на Глицки, с изострени черти от напрежението.
— Не зная, Диз. Колкото повече мисля по това, толкова по-напечено излиза. Ужасно се тормозя.
— За какво?
— Помниш ли като говорихме за политиката?
— Грифин има ли дял в това?
— И двамата кандидатстваме за лейтенанти. — Като че ли това имаше някакво значение за Харди.
— И какво?
— Това, че Грифин се занимава със случая, независимо от моето отношение по въпроса.
— Но той е на погрешен път.
— Не непременно. Като заключиш, че се касае за убийство, едва ли много ще сгрешиш.
Харди изчака.
— Навярно иска аз да покажа колебание и след това да ме затрие.
Прозорецът на Харди разкриваше гледка отвъд авенютата към центъра на града. Върховете на Пирамидата и на още два-три небостъргача плаваха над Пасифик Хайтс като миражи, трептяха в сребърни отблясъци на фона на наситеносиньото небе.