— Тогава защо ми се обаждаш? — попита накрая Харди.
— Ти имаш личен интерес в този случай. Аз нямам.
— Никакъв — отвърна Харди. — Просто искам да бъда полезен на Мозес. — Но като го изрече, то не прозвуча много искрено.
— Окей, но да бъда проклет, ако реша да се обвържа официално, да сгреша и да стана за мезе на хората.
Харди реши да прояви благоразумие.
— Ейб, не мислиш ли, че цялата мощ на полицейския апарат ще има по-добри шансове да открие нещо, отколкото аз със скромните си лични възможности?
Глицки изсумтя:
— Аз съм професионалист в разследването. Ще бъда винаги готов да ускоря нещата.
— Окей — пое си дъх Харди. — Какво ще кажеш за това: открих защо Крус по всяка вероятност е излъгал.
Той изложи съображенията си, но реши, че и в този случай те са някак неубедителни като неоспорими факти. Глицки очевидно споделяше същото чувство.
— Хората често лъжат, когато се изправят пред полицията. Известно ти е. Това не означава, че са извършили убийство.
— Не съм казвал такова нещо.
Глицки отново въздъхна, което прозвуча гръмовно в ухото на Харди.
— Знаеш, че докладът на Грифин не беше напълно лишен от стойност, нали?
Харди изчака.
— Искам да кажа — продължи Глицки, — че с помощта на парафин установихме, че Кокран наистина е стрелял с револвера. По оръжието нямаше други отпечатъци освен неговите. И нито един от разпитаните не твърди да е видял друг да напуска района.
— Да, бил е там единствен. Смятам да приключваме разговора…
— Харди…
— Мотивът, Глиц. Поддържам старомодната идея, че никой след вечеря, като са прозине, не става от масата и не си пръсва мозъка без каквато и да е причина.
— Но вече цяла седмица ти не можа да откриеш причината, нали?
— Четири дни.
— Окей.
— Кажи „окей“ на себе си.
Харди затвори телефона и се загледа за около минута през прозореца. Задачата му беше лесна. Не се налагаше да издирва кой е убил Еди. Трябваше само да изложи достатъчно доказателства на съдебния лекар, за да го накара да заключи, че е било извършено убийство — от едно или няколко лица, засега неизвестни, което ще бъде от полза за преследваната цел.
Бръкна в джоба си, извади от портфейла късче жълта хартия и набра един телефонен номер. Домът на Франи не отговаряше. Липсваше представа за последователността на събитията. Харди се питаше по кое ли време Ед и Франи са завършили вечерята си.
Обаждането на Глицки не му помогна с нищо, но след него той се почувства по-добре, в среда от по-умерен вакуум. Би могъл чрез Ейб (навярно) да се добере до много информация, ако успее да оформи правилно въпросите си. Сега обаче той не беше ги оформил.
Срещата му с Джейн беше утре вечер. Предполагаше, че след дългогодишната раздяла ще може да изтърпи още един ден до срещата с нея. Затова се върна в кабинета си, седна на бюрото и започна да обмисля в кои области Глицки би могъл да му бъде полезен. После позвъни на приятеля на бащата на Джейн — Матю Р. Броуди, внук, така се казваше той и му съобщиха, че може да се срещне с него в понеделник сутринта.
Потърси Артуро Крус на работното му място и научи, че издателят е излязъл рано за обяд и се предполага, че този обяд ще продължи дълго.
Позвъни и изчака дванадесет сигнала на връзката с „Арми Дистрибютинг“, преди да реши, че Линда Поук не е на бюрото си, а ако е там, е впила поглед в апарата си и си мисли или че това й доставя удоволствие, или кое ще накара телефона да престане да звъни.
Е, реши Харди, това все пак му запълва някоя и друга минута. Беше един и половина. „Шамрок“ отваряше след половин час. Може би Мозес и той ще убият още няколко часа в компанията си, но Харди трябва да внимава да не спомене неволно нещо за Джейн. Моуз беше убеждавал Харди часове наред да зачеркне Джейн от живота си. А сега навярно щеше много трудно да приеме завръщането й в живота на Харди.
— Моля, почакайте, той след миг ще бъде на телефона.
Мозес му подаде слушалката и продължи да подготвя бара за петък вечерта. Извади от кашоните в склада необходимите бутилки, остави ги на пода и си тананикаше фалшиво, докато отделяше полупразните, забърсваше полицата и редеше на нея новите, пълни бутилки.
Харди беше единственият му клиент и както му се струваше, за цяла вечност не бе успял да изпие и половината от първата си „Гинес“. Макар че на никого не бе известно, че той е тук; всеки, който изобщо го познаваше, щеше да се досети, че има голяма вероятност да го уцели тук, в бара. Пое слушалката, говори една-две минути и затвори телефона.