Мозес стрелна очи към него.
— Да се родиш отново, съвсем не значи да си станал и по-млад. Не вярвам на такива приказки.
— Това, че е свещеник, не означава, че не е човешко същество — отвърна Харди.
Кавано пиеше ирландско уиски, но докато свърши с първото си питие, барът се претъпка с посетители. Харди му предложи да се поразходят, може би в Парка през улицата.
— Докато разговаряхме за разменените си роли — каза Харди, — вие ще бъдете детективът. Как ме намерихте в „Шамрок“?
— Обадих се на Ерин, а тя попита Франи, която ми даде номера на домашния ви телефон, а после, като не ви намерих там, тя ме посъветва да позвъня на брат й, който би могъл да знае къде сте, ако не се намирате в бара. Беше голям късмет, че ви намерих тук.
— Ако си вярвате в късмета…
— Късмет, вяра, това са необясними неща. Те са моята стока, казано фигуративно, Дизмъс.
Но нещо друго бе поразило Харди:
— Как Ерин се свърза с Франи?
— Тя просто я попита. Франи е в дома й. Не си е ходила вкъщи от погребението вчера.
Харди би трябвало сам да си спомни за това. Паметта му не беше свежа в момента.
— Защо ви интересува това? — попита Кавано.
Харди повдигна рамене.
— Просто си спомних, че исках да не пропусна да я питам нещо.
Бяха доближили едно езеро с много двойки в спортни лодки. Беше разнежващ следобед, тих и топъл. Харди и Кавано поеха по пътека, застлана с червена сгурия, гъсто засенчена от борове и тук-там осеяна с конски тор. В езерото сред лодките плуваха лебеди, а близо до пристана патици квакаха за хляба в ръката на едно момиченце.
— Невинност! — отбеляза свещеникът. — Какво красиво нещо!
Харди погледна крадешком свещеника, готов да открие някаква следа на сладкодумие, но Кавано изглеждаше искрено трогнат. Очите му шареха наоколо, по дърветата, по небето над главите им. Той сякаш почти запаметяваше момента, по-точно неговата невинност, щом беше пожелал да се изрази така — това бе нещо, което щеше да внедри по-късно в един живот, различен от сегашния.
— Тази сутрин просто не можех да се приведа в действие — изрази се загадъчно Кавано. Стъпките му хрущяха по сгурията. Харди, пъхнал ръце в джобовете, кимна. — Аз истински ценя това — повтори свещеникът, извинявайки се за трети или за четвърти път.
Разменени роли. Това бе казал той. Беше почувствал, че се е създала връзка с Харди. Внезапна. Двама души в католическа среда. В която има много общо.
Нуждаеше се от изповед. Не, от нещо повече, от опрощение на греховете. И не от друг свещеник. Не се нуждаеше от формата на опрощението, а от същността му — разбиране от своите събратя.
— Да, бива — бе казал Харди. — Защо не? — И той се чувстваше силно привлечен от другия, жертва може би на обаянието му, но повечето от приятелските връзки на Харди започваха така. Някаква искра, нещо леко ненужно, докато той се намираше под въздействието на изпълващото го със сигурност присъствие. А Джим Кавано имаше прекалено силно присъствие.
Но извиненията му звучаха малко старовремски.
— Хей, отче! — възкликна Харди. — Ти говори, а аз ще слушам. После може би ще ме почерпиш с една бира. Ако се отегча, веднага ще ти кажа.
— Защо не ме наричаш Джим?
— Окей, Джим, какъв ти е проблемът?
Джим изчака, докато ги отмине една двойка на коне.
— Чувствам се като… — Млъкна и Харди очакваше той да се извини отново, но това не стана. — Нищо. Не е същото, което исках да изразя — избъбри полугласно свещеникът. Сетне пое дълбоко въздух. — Напълно сигурен съм, че аз тласнах Еди към смъртта.
Хрущенето на стъпките им изведнъж прозвуча по-силно в ушите на Харди.
— Отби се при мен миналата седмица. Аз съм нещо като — така би го определил и ти — втори баща в тяхното семейство. — Подсмихна се, без да му е весело. — Винаги съм се гордял със своята… как да го кажа? Със своята морална смелост. Затова, предполагам, хората се доверяват на свещениците. И очакват да чуят от тях това, което биха искали да чуят.
Всички ни съветват да правим компромиси и да я караме по-леко в живота, но аз винаги съм виждал ясно нашата роля — моята роля, ролята на свещеника, а тя е да даваме съвет, когато някой е изправен пред труден избор и трябва да вземе правилно решение.