— Няма нищо. Просто си приказвахме — чу той Алфонс да казва на Линда.
Сетне получи напитката си — водна чаша, пълна с бърбън. Изпи половината наведнъж. И каза:
— Добре.
— Кое е добре? — Алфонс изви крака, петите му чукнаха в черешовото бюро.
— Какво искаше да направя? Мястото гъмжеше от ченгета. Ти не каза ли това на твоите хора?
Алфонс всмукна въздух през предните си зъби.
— Моите приятели… както стоят сега нещата… положението е критично за тях.
— Разбирам. — Алкохолът вече му действаше. Отпи отново от чашата. — Какво има, Алфонс? Това те прави нервен?
Момчето очевидно беше преминало през максимума на своята напереност. И беше вече по-малко напористо.
— Не съм нервен — отговори Алфонс. — Приятелите щом получат договорите, ще действат като заместници.
Сам се насили да отправи хладна усмивка на своя служител.
— Не ми пробутвай този псевдобизнески боклук, Алфонс. Онези, за които става дума, получават пратка след пратка наркотик и поддържат цената му висока — за да изстискат от стоката колкото може повече пари, с които да се тъпчат до края на живота си.
— Парите си остават твои.
— Много малък процент от тях, Алфонс. Много малък.
— Но все пак ще бъдат тлъстичък пакет.
Да, рече си Сам. Четиристотин двайсет и пет хиляди долара в брой. Солидна печалба при вложените сто и двайсет. Но само ако сделката сполучи. Ако ли не, той в общи линии ще бъде напълно разорен. Не го вълнуваше особено това последното. Разорението ще бъде в случая най-малкото зло.
Стомахът му продължаваше да спори с бърбъна, но питието така благотворно въздействаше върху останалата част от организма му, че той пренебрегваше стомашните си болки.
— Моите хора няма да доставят стоката. Нито там, нито в уговорения вторник. Това е всичко, което трябва да ти кажа.
— Тогава къде и кога?
Сам облегна глава на твърдата кожа на креслото. Сделката нямаше да протече гладко, той го знаеше.
— Те ще ме известят.
— Гадна история…
— Какво още мога да ти кажа. Казаха за тази седмица, може би утре. Искат да намерят по-добро място.
Алфонс се смъкна от бюрото, където се беше качил, тръгна към вратата и когато почти я бе достигнал, се обърна назад:
— А аз какво да правя дотогава?
— Каквото правя аз, Алфонс. Ще чакаш.
Алфонс се върна, навря лице в лицето на Сам и той почувства надвисналия страх.
— Не мога да чакам, човече, те са по петите ми. Бавим парите им вече цяла седмица.
Е, реши Сам, ясно ми е, че това е доста приличен срок.
— Да чакат още някой и друг ден. Кажи им за към понеделник вечерта.
— Ако пак не спазя думата си, те ще ми отрежат главата.
Сам довърши бърбъна.
— Всяка работа си носи рисковете, Алфонс. Ти трябва да имаш доверие в мен. Нямаш ли го, спукана ти е работата. Ти си този, който ме продаде на тях, помниш, нали?
Беше работил в разпространението цял живот. Купува от някого нещо, превозва стоката и я продава на друг с печалба. Чисто по американски.
Единствената грешка беше, че в тази кокаинова сделка участваха хора, които не будеха доверие. Сам знаеше, че в това няма нищо лошо, стига сделката да върви гладко. Хората лъжеха при всяка възможност, на всяко възможно място, дори когато са в уединение. Но би било крайно глупаво това да се забравя при такава сделка.
Но той не беше спазил това свое правило по отношение на Крус, пренебрегна го напълно. След като бе играл напълно коректно през всичките тези години, негодникът просто се изключи самоволно от сделката. Никога не забравяй случилото се с Крус, си каза Поук, ако за в бъдеще се изкушиш да се довериш на някого в бизнеса.
Ръката беше спряла да кърви. Алфонс се оказа прав — раната не бе сериозна, може би четири инча срез по дължината на ръката.
Тъй като не беше склонен да вярва на никого при тази сделка, Поук смяташе, че сега постъпва умно. И продължаваше да вярва в това. Връзката беше негов познат от години. Вносител, бизнесмен. Самият той никога не се докосваше до наркотик. Бяха се запознали и разговаряли на едно парти — трябва да беше в началото на седемдесетте години, когато кокаинът едва бе започнал да си пробива път.