Около Пало Алто Заливът и жилищните сгради воюваха за естествен изглед в продължение на няколко мили покрай свободната ивица, преди тя да се разшири в Мофет Фийлд с неговите самолетни хангари — така грамадни, че дъждът валеше вътре, а отвъд тях бяха другите увеселителни паркове на Санта Клара — кортове за мини голф, клетки за упражняване на удари по бейзбол и писта за картинг.
Харди не откъсваше поглед от шосето. Главата леко го болеше от голямото количество изпита бира. Той си го обясняваше с това, че е станал много рано. Но всъщност беше от многото бира. Старият навик да не спи достатъчно, като причина за висенето му до късно, се беше износил — дори за човек като него.
Южно от Сан Хосе местността започна да става по-открита, предпланините още зеленееха от пролетните дъждове, нискораслите дъбове бяха започнали да напъпват. Човече, каза си той, когато Калифорния не се стиска, се превръща в красиво място.
Караше с по-висока от позволената скорост, но не го беше грижа. Шосето беше празно, а освен това той винаги беше имал способността да надушва патрулите на пътната полиция. Ако се случеше да го спрат, щеше да им каже, че е извикан от шерифа Муньос от Гонсалес и ще се отърве най-много със забележка.
Но поради някаква причина — може би мътната му глава — разбра, че не би могъл да се съсредоточи за дълго върху причината за своето пътуване. А от това главата още повече го стегна.
Като навлезе в региона на Стайнбек, той свали прозореца на колата откъм себе си, за да усети Гилрой и миризмата на чесън. Слънцето беше вече по-високо, макар че над редките водни пространства все още кръжаха валма мъгла. Наближаваше десет часът.
Табелата, която сочеше, че се навлиза в пределите на Гонсалес, подсказа на Харди, че това е градът на „Тигрите“. Те сигурно са се измъкнали тайно от Детройт, сети се той, като мина покрай една едноетажна гимназия с избеляла дъска за обяви.
Крайната му цел беше квадратната бетонна сграда на една клиника за спешна медицинска помощ, боядисана в традиционния жълт цвят, построена на две улици извън това, което трябва да беше центърът на града.
Шерифът Муньос го посрещна на вратата. С редеещата си прошарена коса и дълбок, приятен глас, той притежаваше целия авторитет, присъщ на полицейски служител от малък град, безспорно чист от всякаква арогантност. Изглежда, беше дълго на този пост. Униформата му беше извехтяла, тялото му масивно и едро, без никакви следи на отпуснатост. Лицето ъгловато, гладко обръснато и угрижено.
— Това ваша визитна картичка ли е?
Харди кимна.
— Тя е единствената му връзка с когото и да било.
— А някакъв портфейл?
Муньос просто погледна към Харди — не гневно, а най-обикновено. Очите му обаче издаваха, че вече са проверили за това.
— Жив ли е още?
— Физически. Но не бе дошъл в съзнание. Ще се свести все пак. Сега е под въздействието на успокоителни средства.
Имаше само две стаи отвъд приемната площ на клиниката. Стивън Кокран беше във втората стая.
Харди тежко преглътна, като си спомни как изглеждаше брат му Еди преди по-малко от седмица на също такава носилка. Господи, колко си приличат, изненада се той. Не беше го откривал досега… Стивън му изглеждаше много по-слаб. Наложи се да задържи поглед. Може би поради злополуката приликата изглеждаше по-силна. Дясната половина на лицето на Стивън беше покрита с бинтове, дясната му ръка висеше на превръзка, а от китката надолу беше пак бинтована и бинтовете излизаха извън ръката.
— Какво се е случило?
— Можете ли да го разпознаете?
Почва се с най-важните неща. Муньос беше прав.
— Трябва да се обадим на близките му — рече Харди.
— Бихте ли казали, сър, каква е връзката ви с момчето?
Намираха се в другата свободна приемна и пиеха кафе „Севън-илевън“, донесено им от дежурната по прием сестра. Главоболието на Харди бе преминало. Той обясни как е попаднала визитната му картичка у Стивън.
— Странно е, че намерихте само това у него. — Думите не прозвучаха като обвинение. — Къде намерихте картичката?
— В предния джоб.
— Може би е изгубил портфейла си.
Шерифът кимна:
— Може би.
— Чуйте — каза Харди, — аз изобщо не съм никакво официално лице, но все пак можем ли да поговорим за това? Бихте могли да използвате една препоръка…
Муньос го изненада с добрите си качества на полицай, затова той никак не се учуди, когато Муньос стана да се обади в дома на Глицки. Когато шерифът се върна, изглеждаше доволен.