— Добре е да узнаеш, че жените невинаги си падат по филмови звезди, защото и аз самият не съм неотразим красавец — каза Харди, облекчен, че най-сетне са отминали гробищата и навлизат в Дейли Сити, отминали са всички онези мънички кутийки по склоновете на хълмовете.
— Все пак не мисля, че биха допуснали Джим до епископски сан.
— Защо не?
Ед повдигна рамене.
— Има слабости в поведението си. Извършил е някои нежелателни неща. За свещеник.
Като например идването му при мен да ми се изповяда, рече си Харди, но само попита:
— Какви например?
— О, нищо сериозно. Просто глупости.
Окей, те няма да говорят за това. Но след малко Ед добави:
— Два пъти му се е случило в семинарията. Два пъти са го изхвърляли оттам.
— Изхвърляли?
Ед пак повдигна рамене.
— Е, било е отдавна — през петдесетте или в началото на шейсетте. Църквата си е мислила, че може да ги озапти. За всяка дреболия ги е обвинявала в липса на истинско призвание и ги е изритвала. Не като сега: дори да си контрабандист на оръжие за Никарагуа, пак имаш много добър шанс да те приемат за свещеник, има голяма нужда от такива хора.
— И какво е направил той?
— Джим? — Ед се разсмя, като си спомни. — Би трябвало да зная. Бяхме приятели още по онова време. Той имаше два свободни уикенда в годината и през един такъв уикенд ние се нафиркахме, отидохме на стриптийз — Ерин беше в пансион, така че двамата с него бяхме решили да се повеселим на воля. Но на другия ден, когато той се върнал в семинарията още махмурлия, всичко си признал. Лоша работа. Изключили го за един семестър да премисли призванието си.
— А втория път?
— Той е различен от първия. Не зная дали са ми разказали правдиво историята. Ерин и аз карахме медения си месец. То беше може би месец преди да го ръкоположат. Бяхме вече получили поканата. А Джим беше решил, че не е достоен или нещо такова. Искаше да стане свещеник, но не се чувстваше достатъчно благочестив. Представете си! Ако Джим не беше достатъчно благочестив, какво да кажем тогава за всички други? Имам предвид случаите, когато това е от значение.
Харди погледна към отсрещния прозорец на колата. Беше вече почти съвсем тъмно. Лампите по авенютата в покрайнините на града бяха запалени.
— Опитаха се да го убедят, че всички имат неговите съмнения. Никой не очаква от свещениците да бъдат светци. И те са човешки същества като всички останали. Не им се искаше да го изгубят за професията. Той беше президент на своя клас, щеше да произнесе и реч при ръкополагането. Възлагаха се твърде много надежди на него.
— Така ли? И какво се случи?
— Той открадна колата на декана, излетя през входната врата и се губи цели три дни.
— Кавано е извършил това?
— А после се появи като същински скитник, но без кола. Никога не говори за тези три дни, само казва, че ги е прекарал в пустинята. Каквото и да значи то. И го беше яд на всички. Сега тези същите момчета, неговите съученици от класа, са станали епископи и сигурно обичат Джим, но го смятат за мекушав. Или поне донякъде за такъв. Защото той наистина е нестабилен за напредък в йерархията.
— Но нали впоследствие той все пак е бил ръкоположен?
— Да, две години по-късно, когато изтърпя наложеното му покаяние. Но е бил лишен от правото да произнесе речта от името на випуска си.
Завиха по Таравал. На задната седалка Стивън леко изпъшка.
— Почти сме си вкъщи, сине — каза Ед. — Почти вкъщи.
Франи вече изглеждаше по-добре, Ерин — по-зле. Харди седеше и пиеше втория си скоч в очакване на удобен момент да си отиде. Всеки от присъстващите беше уморен — по дяволите, изтощен. Джоуди беше вече заспала. Дългокракото й тяло се беше отпуснало на любимия й стол. Ерин и Ед седяха редом като статуи, държаха си ръцете и не сваляха очи един от друг, сякаш се питаха какво ли още ще последва. Но Харди прочете твърдост в израза на Ед.
Човек, изгубил само преди седмица сина си. А днес сутринта Харди го бе видял да избухва в сълзи. Но тук, сега, седнал до жена си, бдеше над нея въпреки собствената си болка. Харди си каза, че Ед е може би най-големият храбрец, когото е срещал.
— Благодаря за питието — рече той. — Мисля, че е време да си повикам такси.
Франи го придружи навън.
— Как я караш? — попита той. — Мога ли да ти задам още един въпрос?