И беше шамаросал Линда. Яко. За пръв път удряше шамар на някого. А дотогава не беше одобрявал онези, които лепят шамари на мадамите си. Но Линда естествено не му беше гадже, тоест интимна приятелка. Шамарът обаче силно я впечатли.
Тя, разбира се, знаеше къде е баща й. Просто не искаше да каже на Алфонс. А после изведнъж станаха своего рода съюзници. Стори му се, че тя вече гледа на него не като на нищо и никакъв човек, а като на мъж, достоен за уважение, който е напълно годен да урежда проблемите си.
Това бе добър урок за нея.
Алфонс слезе от автобуса и се прехвърли на зъбчатата железница край Юниън Скуеър. Тя го отведе нагоре до Феърмонт и оттам надолу към пристанището. Скочи от железницата, без да плати. Туристите, които ухаха и ахаха на всичко, бяха шубелии, те си плащаха.
Не беше посещавал дотогава апартамента на Линда. Застанал в полутъмната ниша пред входа, той за миг се поколеба, преди да натисне звънеца. А ако не си е вкъщи, ако не го приеме, ако не е сама? Не трябваше ли да й звънне по телефона, за да бъде сигурен, че си е вкъщи?
И после си спомни за шамара, за властта, която беше придобил над нея. Беше в подем с нея. Трябваше да поддържа това убеждение в себе си. А Линда може да знае и къде държи парите си баща й. Може дори да не подозира, че го знае. Но Алфонс не изпитваше никакви съмнения, че ще я склони да говори, и ако си струва това, което разбере от нея, всичко ще се изясни. Ще постигне набелязаната цел сега, когато знае, че успехът му е вързан в кърпа.
По дяволите. Тя трябваше да се постегне. Никога не знаеш какво ще ти се случи.
Ето че й звънят на вратата в неделя преди обед, а тя не знае кой идва и ако баща й е решил да я посети, ще я завари по халат, с несресана коса и при пълен безпорядък вкъщи, което ще го накара да си помисли, че е някаква мърлячка. А би ли могло да изкусурява нещо, когато всичко тук лежи на нейните ръце и никой не го е грижа за това.
Натисна копчето на домофона.
— Кой е? — В същия момент натисна и копчето за зумера на електрическата ключалка за отваряне на пътната врата.
— Хей, аз съм, Алфонс!
Трябваше да не прибързва с отключването на вратата, да пуска някого, преди да знае кой е той. Но Алфонс навярно беше влязъл вече в приземния етаж и нищо не можеше да се направи. Освен това като помисли, тя реши, че посещението е приятно. Беше мислила няколко пъти през този уикенд за Алфонс, по-точно вчера, в промеждутъците, когато не гледаше телевизия.
Да, той наистина беше за нея симпатяга, млад, черен и така нататък, при това с привлекателно лице и хубаво, здраво тяло. Приятен беше този неин порив да си пофантазира.
А докато пътуваше в колата на връщане от дома на баща си с Алфонс, седнал кротичко до нея, тя наистина беше доловила, че той всъщност е нервен, сякаш си мислеше какво би станало, ако са нощем в колата двама. Но не посегна да я сграбчи. Сякаш беше се замислил за нещо съвсем друго.
В събота и той си беше фантазирал мъничко за нея. Може би наистина поне малко я харесваше. Тя се беше помъчила да го разгадае в петък — след като я удари — знаеше, че шамарът не е нещо кой знае какво. Мъжете понякога избухват и трябва да се разтоварят. Баща й още постъпваше така — пердашеше я от време на време. Но случилото се с Алфонс я накара да погледне на него по-различно. Сякаш бе искал да й разкрие интимната страна на личността си. Беше донякъде ласкателно за нея.
Линда беше само с четири етажа по-високо и не след дълго той щеше да се озове при нея, затова тя изтича в спалнята си, смъкна на пода халата и навлече джинси и тениска. Нямаше време за бельо. После среса набързо косата си — не пречеше, че ще е боса. Водата в банята беше студена и освежи лицето й. Без грим, но поне да бъде чиста. Последен поглед. Добре изглежда.
Апартаментът й не беше всъщност в безпорядък. Имало е случаи, когато е изглеждал и по-зле. Две-три възглавници не на място, малко чинии в умивалника. По пътя към входната врата тя пусна кутията от пица, доставена й вкъщи в кофата за смет, а после изрита чашата за кафе, кутията „Риц“ и празните кутии кола под кушетката.
— Хей! — извика й Алфонс, преминал край нея с лека стъпка. — Какво има? — Облечен беше с червен танкистки потник под разкопчани работни военни дрехи. Лицето му сякаш блестеше на светлината в стаята.
— Как разбра къде живея?
Той се усмихна и за миг пролича колко е млад.
— Надникнах там, където трябва, драга.
Отиде до прозореца и се загледа навън. Тялото му застина в неподвижна поза с ръце, отпуснати до хълбоците. Гледаше към Залива и Алкатраз безмълвен, сякаш се беше замислил над нещо. Е, тя ще му даде необходимото време.