— Но — и Алфонс се засмя широко, — ако се добера до малко от ония, зеленичките, ще купя скритата стока, ще я разпределя на части, ще я продам и ще имам куп пари за теб и за мен, с които ще си направим готино парти. И — той вдигна още влажния си показалец — ще ни останат и джобни пари, с които да повторим всичко отначало.
— Трудно е да се намерят парите — каза Линда.
— Само отпърво, докато ги осигуриш. — Отпи от бирата, изчака малко, а после протегна ръка през масата и я погали леко по лицето. — Ти си лошо маце — изрече тихо той. Отново прокара пръст по масата, натисна го в купчината кока, за да събере повече прах по него, и го допря до устните на Линда. Тя отвори уста, той пъхна пръста под езика й и го задържа там.
— Ъмм! — възкликна блажено Линда.
— Лошо маце.
Тя хвана ръката му, задържа пръста в устата си с двете си ръце. Загледаха се в очите. Когато всичкият кокаин бе изсмукан от пръста, тя го извади от устата си и се изкиска.
— Ех, че кеф! — изрече с наслада тя. Сведе поглед към остатъка от купчината. — Доста намаля.
— Ще имаме предостатъчно от него, стига да успеем да получим заем.
— Не дават заеми за такова нещо.
— Я си помисли. Всичко ще свърши само за два часа. Трябват ни мангизи само за два часа. — Алфонс пак си пийна бира, сетне перна и събори недопитата бутилка. — Хей! — възкликна победоносно той, сякаш това му беше хрумнало в момента. — Забравихме за твоя старец.
Линда поклати глава.
— Той не си пада по такива работи — каза тя.
Въодушевен и напорист, в прекрасно настроение, Алфонс не можеше да не се разсмее.
— Може би той не бива да знае. Ще види, че парите липсват, но няма да знае кой ги е взел.
— Не можеш ли да измислиш нещо друго?
— Можеш и да му поискаш за кола например.
— Преди шест месеца можеше. Но не сега.
Разочарован, Алфонс сведе очи. Карай нататък хладнокръвно, човече, стигнал си на косъм от финала, каза си той.
— Мислиш ли, че държи нещо в службата?
— В службата?
— Да, ти знаеш, някаква дребна сума например.
Линда поклати глава:
— Не, не мисля. От време на време може да има нещо, но…
— Заслужава си да проверим, а?
— Не зная. Такова нещо…
— Хей, ще ни трябват само за два часа, ако са там. Кой ще разбере?
— Къде биха могли да бъдат?
— Няма ли там той нещо като каса?
— Да, има, в дъното на офиса, зад бюрото му.
— Просто ще проверим, какво ни коства.
— Ами ако го заварим там?
Алфонс я изгледа.
— А цяла седмица той там ли беше? — Пресегна се и отново я погали по лицето — своеобразно припомняне. Потупа я по бузата. — Само ще надникнем, а? Нищо лошо няма в това, чиста дреболия.
— Ще трябва да ги върнем…
— Хей, още тая вечер ще ги върнем. Той няма и да разбере.
Линда продължаваше да се колебае.
— Може би няма достатъчно пари в касата.
— Хей, но ако има?…
— Как можеш да очакваш, че ще има, при този срив в бизнеса му?
— Трай, момиче, отде да знам? Може да е поскрил нещичко, за да купи това-онова на сладураната си — без да се сеща тя.
Линда престана да спори, сведе очи към масата, прокара и тя пръст през остатъка от купчинката и го натри върху венците си.
— Прав си — заключи тя и гласът й изведнъж придоби дрезгави нотки. — Нищо не ни коства да проверим, нали?
— Знаеш ли комбинацията?
— Зная, че е под попивателната на бюрото.
Но не беше там.
Затова изгубиха над четиридесет минути да я търсят, докато Алфонс не коленичи на пода и не изтегли нещо, което приличаше на облегалка за лактите или принадлежности за писане, а може и нещо друго, което беше прикрепено към бюрото с малка вдлъбнатинка. В нея трябва да пъхнеш пръст и после да дръпнеш.
— Винаги е пазил комбинацията под попивателната.
— Хей, бебчо, не се коси. Главното е, че я спипахме. — И той подсвирна. Пет цифри до осемдесет. — Отваряла ли си някога касата?
Тя кимна, плъзна се от бюрото, на което беше седнала нацупена и се свлече тромаво оттам.
— И друг път ли си правил такива удари? — попита тя.
Алфонс имаше както винаги няколко канала за доставката на наркотик, което не довери на Линда, защото знаеше, че това може да го провали. А градът беше пълен с провалили се, разорени хора.