— Би трябвало да го предвидя.
Майкъл, седеммесечното момченце, беше се изправило за пръв път в креватчето си. Харди беше сложил детето да спи за през нощта и бе снишил страничните стени на креватчето. Но Майкъл ненадейно се беше изправил на крака, навел се през ръба на креватчето и паднал на пода надолу с главата. Почина на другия ден към обед.
— Трябваше да го предвидя — повтори Дизмъс.
— Чуй — каза Джейн, — не си могъл да го предвидиш. Това е минало. Отдавна минало. Колко още ще страдаш за това? То е злополука. А злополуките не се предвиждат. Не е вина на никого.
Той взе чашата за кафе, взря се в затвореното й пространство и я допря до устните си, без да усети някакъв вкус.
— Всеки път, когато те погледна, отново се упреквам. Какво трябваше да преживееш заради моята несъобразителност. Ти, а аз също.
— Не съм пострадала заради теб. Не си виновен за случилото се. Сега ме погледни — изрече Джейн.
Той беше убеден, че е красива. Бузите й блестяха от сълзите.
— Казвам ти, че никога не съм те мислила за виновен за смъртта на Майкъл. Бих могла и аз да бъда дотолкова виновна. Аз също съм могла да не го предвидя. Във всички книги пише, че на тази възраст бебето започва да се изправя на крака и просто не бях помислила, че това ще стане ненадейно. — Джейн поднесе ръката на Харди до устните си и я целуна. — Най-лошото беше, че изгубих и двама ви.
— Нямах смелост да те погледна в лицето.
— Зная.
— И всичко друго изглеждаше привидно. Още е така — поклати глава той. — Не зная… Сякаш всичко е изгубило смисъл.
— И аз ли?
Той затвори очи — може би си представяше нещо или си го припомняше.
— Не, ти значиш нещо. Винаги си значила нещо. — Поколеба се. — Всичко останало обаче… не можеше да събуди в мен интерес.
Седяха с лице един към друг, извърнати и двамата на пейката в каджунския ресторант. Държаха се ръка за ръка — и двете, длан в длан.
— Когато ми се обади от бара по телефона — подхвана Джейн, — ти каза, че вече не бягаш.
Той кимна.
— Но мислиш още за това, нали?
Той кимна пак.
Нямаше какво повече да се каже. Харди пусна ръцете й и натисна бутона, поставен на една от стените на колибката, за да повика сервитьора, който им даде сметката.
Гласът на Глицки призоваваше Харди да му се обади, независимо кога ще се прибере вкъщи.
Като се раздели с Джейн, със смут в главата, той се върна с колата си към Чайна Бейсън, за да огледа още веднъж паркинга на Крус. Отиде до дупката в оградата — тя беше несръчно закърпена с опаковъчна тел. Циклоновата ограда не е била пробита от деца. Тя беше срязана цялата — от горе до долу.
Обади се на Пико от уличен автомат, за да се осведоми за състоянието на Орвил. Автоматът в офиса на Пико отговори, че Пико отсъства от аквариума. Харди го потърси вкъщи и научи, че акулата не е постигнала нищо съществено.
— Трябваше да те предупредя какъв е късметът ми напоследък — каза Харди и му съобщи за бейзболния мач. А после се сети, че Стивън Кокран не бе починал вчера. Може би късметът на Харди вървеше към промяна.
Гласът на Пико издаваше потиснатост и Харди го попита има ли нужда от компания. Пико каза окей и не след дълго двамата седяха на кухненската маса и играха „Пикшънъри“ с Анхела и двете по-големи деца на Пико в продължение на часове.
Беше късно, когато Харди се прибра вкъщи. Потърси веднага Глицки. Сержантът не беше в настроение, той само попита Харди би ли могъл да намине към него рано сутринта във връзка с разследването на случая „Кокран“.
— Да, ще дойда — отвърна Харди. — Има ли нещо ново?
— Има. Още един мъртвец и той не би могъл да се самоубие.
След което Глицки затвори телефона.
20.
Празно. Празно. Празно.
Думата се въртеше неспирно в главата на Сам Поук като записана на магнетофонна лента със залепени краища, представляваща затворена верига, откак беше спрял колата си на алеята. Празно. И домът му в момента беше празен — Ника го бе напуснала.
Беше й се обадил, след като полицаите се задържаха в службата му два-три часа. Тя изрази съчувствие по повод смъртта на Линда, но по гласа й той разбра, че няма да я намери вкъщи, когато се прибере.
Кой знае защо прие отсъствието й за подходящо в известен смисъл. Бележката й на масата в антрето гласеше: „Сами, съжалявам, но не мога да понеса две погребения в една и съща седмица. Всичко става много тягостно, затова реших, че няма да имаш нищо против, ако гостувам на Джейн (ти знаеш, тя живее в Купертино) за два-три дена и се опитам да облекча главата си от целия този кошмар. Можеш, ако желаеш, да ми се обадиш (номерът е записан в нашия бележник). Съжалявам за Линда“.