Харди премисли това набързо.
— Прав си наистина.
— Съвсем праволинейно. Ако искаш моето мнение, то е да се установи накъде води нишката от Алфонс. Поне имате добрата идея, че той е убил някого. Това го квалифицира като убиец. Може да се окаже несъществено с какво оръжие е извършил убийството — с нож или с револвер. Някои от тези престъпници имат въображение. Във всеки случай аз бих проверил първо него. А всичко останало — и той повдигна рамене — е повече или по-малко сухи клони. На твое място бих се отървал от тях.
— Е, тъкмо затова дойдох да поговоря с теб. Не виждах как ще разреша загадката.
— Когато работиш върху някои случаи, винаги ли имаш по половин дузина приемливи, но погрешни версии?
Харди стана.
— Влизам в противоречие с годишните кръгове на дървесината, когато следвам малките стрели, нали?
— Донякъде. Но навярно е така.
Съдията погледна часовника си и като че ли реши нещо.
— Знаеш ли, не те съветвам да се откажеш от това, само за да направиш живота си по-лек. Щом то те гложди, трябва да установиш какво е вършил въпросният човек. Но сигурно ще се окаже, че това е прибързана преценка.
Харди се усмихна.
— Сигурно — заключи той.
24.
Колата на Еди Кокран още стоеше на полицейския паркинг — когато Франи се обади тази сутрин от службата си, в първия й работен ден след отпуската заради трагичната кончина на съпруга й, тя получи обяснението, че колата ще бъде задържана още известно време във връзка с друго разследване.
Франи научи потресена, че Линда Поук е била убита, но какво общо има Еди — какво общо има тяхната кола — с това? Тя попита дали трябва да разбира, че Еди е бил убит. Не, те не казвали това. Още не.
Все още силно покрусена от всичко свързано със смъртта на Еди, превъзмогнала едно гадене същата тази сутрин, тя не попита полицаите за нищо повече. Само извади визитната картичка на Дизмъс Харди и предаде съобщение за него да й се обади, когато се прибере вкъщи.
После работи почти целия ден без почивка, без обяд и дори без да мисли за това. След цяла седмица отсъствие канцеларската работа се бе натрупала, което й отне почти цялата сутрин, като се добави, че всички идваха при нея и искаха да разберат дали тя е окей.
Тя естествено не беше окей. Но прецени, че не бива да им го казва. Не можеше да приеме мисълта, че някога ще свикне със случилото се. Още очакваше като се прибере вкъщи и започне да приготвя вечерята, да чуе как вратата се отваря шумно и веселият глас на Еди да изрече: „Ето ме у дома, сладката ми!“ — с маниера на Рики Рикардо, който Еди беше възприел през последния месец и нещо.
Но Франи само кимаше, опитвайки се да се отнася учтиво към въпросите на колегите си, и казваше, че се чувства добре.
Беше странно. До този ден, когато в нея бе посято семето на вероятността, че Еди може да е бил убит, Франи постепенно, без съпротива в душата си, се беше убеждавала все повече, че мъжът й всъщност се е самоубил. И всеки път, когато този предполагаем факт попаднеше на болното й място, той беше по-болезнен. Ако Еди се е самоубил, това означаваше, че той не я е обичал така, както я е уверявал; по начина, по който тя беше чувствала, че я обича.
Но с фактите не можеше да се спори. Ако той навярно се е самоубил, а полицейското разследване го е доказало, тогава това, което Франи си е мислила за отношенията й с Еди, не е отговаряло на истината. И как трябваше да се постъпи с бебето, което носеше в утробата си?
Тя не можеше да се откъсне от тази натрапчива мисъл, връщаше се непрестанно към нея и като език в дупката на болен зъб, насилваше се да чувства болката, та дано да свикне. Еди я беше отритнал. Не я е обичал, както си е въобразявала.
Но после, тази сутрин, след като чу съмнението, изразено от официалните среди, сякаш свеж вятър полъхна в пределите на нейното съзнание. Щом дори полицията не е сигурна, тя, Франи, е била глупачка да вярва, че това е възможно да е истина. Не е трябвало да престане да се вслушва в гласа на сърцето си.
Припомни си кога, след като се бяха любили, бе заченала. Знаеше, че то е станало онази събота сутринта, когато се върна в спалнята, след като беше взела душ, а Еди спеше в леглото. Не можеше да става дума за никаква преструвка от негова страна. А после, както лежаха в леглото, той я докосваше навсякъде, хапеше я. „Обичам твоите клепачи“ — каза той. „Обичам твоя лакът.“ И се разсмя. „Обичам това мъничко местенце, как го наричаш ти?“ — там горе на края на крака й, откъм задната му част.