— Помниш ли как не затваряхме тази врата през първите няколко седмици? — попита той.
— Как искахме да чуем всеки звук?
Харди облегна гръб на стената. Джейн направи няколко крачки към него. Чу дългата въздишка.
— Може би аз трябваше да дойда в дома ти — каза Джейн.
— Мислиш, че съм направил грешка? — попита той и се смъкна на пода. — Сега, тук, то изглежда така… непосредствено.
Тя дойде още по-близо. Единствената светлина в коридора идваше от кухнята, през една подобна на буквата „L“ извивка наляво от спалнята на Джейн.
— Смятам, че съм свикнала с нея — каза тя. — Имам предвид къщата. Стаята. — Това не прозвуча естествено, но тя чувстваше някаква нужда да каже нещо. — Трябваше да продължавам някак.
— Аз не можех.
— Зная.
Джейн го доближи и коленичи до него. Докосна косата му.
— Ако това ще ти помогне, знай, че го разбирах. Дори тогава.
— Нещата просто изгубиха значение.
— Зная, и аз почувствах същото.
— Искам да кажа, има ли смисъл изобщо да се върши нещо? Мислех, че всичко е различно само по себе си. Исках да изградя един по-добър свят.
Тя притегли лицето му до гърдите си.
— Шшт! — прошепна тя.
— Бях също като Ед Кокран. Виж докъде ни води то.
Джейн го погали — лицето, косата — даде му възможност да си изкаже болката. Нали беше тук, при нея, не бягаше, ръцете му я обгръщаха.
— Аз не го… — започна колебливо той. Млъкна и леко се отдръпна от нея. И продължи: — Да те напусна. Това беше грешка.
— Не беше много весело — съгласи се тя, — но аз продължих да живея.
— Никога не съм ти го обяснявал, нали? Станах и си отидох.
— Мислиш, че съм отъпяла ли, Дизмъс? Разбрах го.
— Просто не можех повече да взимам присърце нещата. Поне в известна степен.
— Казах, че съм го разбрала. Трябваше.
Той наклони глава към онази стаичка.
— Какво е там сега?
— Моята стая за шев.
— Мога ли да я разгледам?
Станаха от пода. Джейн отвори вратата на стаичката и щракна електрическия ключ, като не сваляше очи от Дизмъс, който се опитваше да си представи как е изглеждала тази стаичка преди. Сега тя беше по-различна — нямаше ги тапетите с азбуката, нямаше ги дреболийките, нито нещата на детето, нито тапицираните ръбове на мебелите. Това беше работна стая, приятна и същевременно скучна.
Дизмъс стоеше на прага, пъхнал ръце в джобовете си, и кимаше.
— Трябваше да видя това преди около пет години — каза той. — Запомних как изглеждаше тогава.
— Очаквал си да остане непроменена?
— Старият пейзаж на интериора не се е променил — отвърна Харди.
Тя изключи светлината и го хвана за ръка.
— И тъй, какво се случи? Имам предвид сега.
— Не зная — отговори той. — Просто не зная.
— Ти си същият, но някак по-различен — каза Джейн.
— Кой не се променя поне малко?
— Аз не мисля, че съм се променила.
— Кое от двете: останала си същата, или си останала различна?
— Различна — реши тя.
Дизмъс седеше с кръстосани крака на леглото. Отпиваше от своето вино.
— Ти също сигурно си по-различна — рече той, — иначе, струва ми се, нямаше да бъда тук с теб.
Джейн се пресегна и докосна коляното му, където джинсите му бяха станали почти бели от износване, беше бос. Щампосаната му риза беше без яка, имаше нужда от гладене и двете най-горни копчета бяха разкопчани.
— Е, каквато и да е причината, аз съм доволна, че си при мен. — Наведе се над него и го целуна.
— В какво отношение съм различен? — попита Дизмъс. После, сякаш на себе си, добави: — Как тогава съм останал същият, помисли?
— Хм, все още си напрегнат.
— Да, напрегнат съм — прие той.
— Но като че ли сега можеш по-добре да се възпираш. Изглежда, сега мислиш повече, преди да извършиш нещо.
Харди не сваляше очи от нея, сиви, сякаш сънени очи, които не изглеждат уморени. Джейн се разсмя тихичко, сподавено:
— Ето, и сега го правиш. Гледаш ме и мислиш нещо.
— Да, често мисля за нещата — отвърна той. — Е, не е чак толкова често.
— Не е ли?
— По-съществен е начинът, по който мисля. Бих казал, че вече не се впускам изведнъж в нещо, преди да го обмисля.